Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 34

Това не беше сън. Присъствието на момичето я беше объркало, момичето с русата коса. Тя не беше от този свят. Принадлежеше към друг, но се рееше между двата. Мъжът обаче беше част от този.

Едва тогава Аманда започна да плаче и не спря, докато майка й не дойде и не я прегърна.

— Видях някого — каза Аманда, като обърна гръб на черното море и зарида в скута на майка си. — Видях Човек Пъзел.

11

Кори Блум получи обаждането вечерта — точно преди да тръгне да се прибира към вкъщи. Обади се диспечърът от полицейския участък, Карън Хелър, която също се канеше да се прибира. На Блум донякъде й се искаше Карън да беше оставила Стайнс или Корбин да се погрижат. Всъщност Блум не разбираше защо изобщо Карън я занимава с това.

— Казваш, че на плажа, близо до мястото, където беше изхвърлено тялото, стои мъж? — попита я.

— Ами, точно така, Кори. Току-що се обади Дан Райни.

Дан беше проявил собственически интерес към цялата работа с удавения мъж. От това, което Блум бе дочула, след като тялото беше открито, той бе събрал тълпа ентусиасти в „Брикхаус“ и дори веднъж не му се бе наложило да се бръкне да си плати питието.

— Не се обиждай, Карън, но това все още е свободна страна. Освен това плажът не е отцепен, а дори да беше, не можем да направим кой знае какво, за да попречим на прилива да отмие останалите улики.

— Това ми е ясно — каза Карън и Блум долови нотка на раздразнение в гласа й. Очевидно ставаше дума за нещо, което Блум не разбираше напълно, но, не ще и съмнение, много щеше да й помогне, ако Карън просто вземеше да й каже какво е то — което тя надлежно стори.

— Частният детектив е. Чарли Паркър стои на Мейсън Пойнт.

Блум паркира на границата на крайбрежната ивица. Знаеше добре, че не трябва да слиза с колата на плажа, даже и с експлоръра. Проклетият пясък беше коварен и не минаваше и седмица през лятото без някой тъп турист да пренебрегне табелите за забранено паркиране на плажната ивица и тя да е принудена да вика пътната помощ на Смайли, която да изкара автомобила обратно на твърда земя.

Дори да беше чул, че колата й отбива, Паркър не го показа с нищо. Просто продължи да си се взира в океана и тя надали щеше да го вземе за нещо повече от човек, който търси лека промяна на обстановката в прохладната късна пролетна вечер, ако не беше фактът, че той стоеше почти на точното място, на което тялото бе изхвърлено на брега. Носеше тъмно манто, което стигаше току под коленете, с вдигната над врата яка. Вятърът образуваше пясъчни смерчове и фините зрънца жилеха бузите на Блум.

Чак когато стигна едва ли не на една ръка разстояние от него, Паркър леко се завъртя, за да й даде знак, че е забелязал приближаването й, като едновременно с това изрече името й. Зачуди се как ли бе разбрал. През цялото време, докато го наблюдаваше, погледът му не се бе отклонил от водата.