Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 30

— Не е толкова лошо. Само че много често отсъствам от училище. Ами вие? Защо сте болен?

— Претърпях злополука.

— С кола ли?

— Не. Вкъщи.

— В тази къща?

Тя посочи към покрива му в далечината, едва видим отвъд техния, понеже пътят се спускаше леко на юг.

— Не, в друга. Тук съм само докато оздравея. Истинският ми дом е в Скарбъроу. Знаеш ли къде е това?

Вече вървеше по-уверено. Може би това, че помести торбичката с камъни напред, дори само мъничко, го беше изпълнило с енергия.

— Близо до Портланд — каза Аманда. — Ходила съм там. В Портланд, де. Не в Скарбъроу.

— Хареса ли ти Портланд?

— Става. Ядохме сладолед.

— В „Бийл“ ли?

— Може би. Беше близо до водата, на един ъгъл.

— Да, това е „Бийл“. Правят хубав сладолед. Понякога водя дъщеря си там.

— Имате дъщеря?

Аманда отново се сети за съня си. Имаше нещо в момичето, което беше видяла, нещо познато…

— Да. Тя живее във Върмонт с майка си.

— Как се казва?

— Саманта, но й казвам просто Сам. Мисля, че майка й я нарича Саманта, когато е загазила.

— Мама ме нарича Аманда Джейн, когато ми е ядосана.

— Трябва да го приемаш за предупреждение, все едно алармата се включва и тичаш да се скриеш.

Аманда се разкикоти.

— На колко години е дъщеря ви?

— По-малка от теб. На шест е.

— С руса коса ли е? — попита Аманда.

Паркър спря да върви. Погледна я някак странно.

— Защо ме попита това?

Усети се, че е била небрежна, че е престъпила някаква граница, затова излъга, въпреки че да се лъже е грешно.

— Ей така, просто харесвам руси коси.

Тя продължи напред, а той я последва.

— Не, не е руса.

— Идва ли ви на гости?

— Подобно на теб, аз също тъкмо се преместих тук, но тя ще дойде и ще поостане съвсем скоро. Ако искаш, ще ви запозная.

— Разбира се.

Вървяха в крак един с друг, разговаряха за морето, за птиците и за града, когато на пясъка се появи майката на Аманда и бързо закрачи към тях.

— Уф, оф — започна Аманда. — Не бива да говоря с непознати.

— Хайде на бас, че ще те нарече Аманда Джейн — каза той и при все че майка й се задаваше като буреносен облак, Аманда не успя да се въздържи и се разсмя.

Майка й спря на около метър и половина пред тях, увила ръце около тялото си, да се предпази от вятъра.

— Къде беше? — попита. — Разтревожих се.

Не си просто разтревожена, помисли си Аманда. Ядосана си.

— Просто се разхождах — започна Аманда, — и…

— Аз паднах — намеси се господин Паркър. — Паднах на пясъка и не можех да се изправя. Дъщеря ви ми помогна. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил. Имате чудесна дъщеря. Не всяка млада дама би се спряла да помогне на човек в беда.

Аманда грейна, задето я нарекоха „млада дама“, но още се страхуваше от майчиния си гняв. Като повървя и разговаря с господин Паркър, тя беше сторила грешното нещо по правилните причини или пък беше правилното нещо по грешните причини? Не, определено беше първото. Искаше да го обясни на майка си, но въпросът вече беше между възрастните.

Нещо в майка й се смекчи — само малко, но се усещаше.

— Работата е там, че просто… ами, предупредила съм я да не говори с, нали се сещате…

— Непознати мъже — довърши вместо нея той, а тя леко се усмихна.