Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 31

— Да, непознати мъже.

Той протегна ръка.

— Казвам се Чарли Паркър. Съседи сме.

Ръката му увисна във въздуха няколко секунди, докато тя я поеме.

— Рут Уинтър. И, изглежда, сте се запознали с дъщеря ми.

— Да. Както казах, добро дете.

Аманда се постара да не се намръщи, задето отново се беше превърнала в дете, но поне господин Паркър даваше всичко от себе си да настрои майка й на тяхна страна.

— Понякога — каза майка й. — Хайде, Аманда Джейн. Прибирай се. Не искам да настинеш.

Аманда направи, каквото й беше наредено, но хвърли един поглед през рамо и се усмихна на господин Паркър. Аманда Джейн. Прав беше, и той го знаеше. Не се сдържа и също й се усмихна. Майка й го забеляза и се обърна да види каква беше причината, но Аманда вече тичаше към къщата.

— Още веднъж, съжалявам — каза Паркър. — Наистина паднах, а тя наистина ми помогна. Ако не беше, сигурно още щях да съм долу в пясъка.

— Знаете как е. Не можеш да си прекалено предпазлив.

— Аз също имам дъщеря, по-малка от Аманда. Знам.

Те стояха неловко лице в лице, след което Рут Уинтър тръгна да се прибира към дома си.

— Благодаря, че я доведохте вкъщи — каза му.

— Май беше обратното.

— Както и да е. Довиждане.

Докато гледаше как тя влиза в дома си, забеляза малка мезуза от дясната страна на вратата, запечатана в калаен обков. Значи беше еврейка. Не я попита за заболяването на Аманда, но остана с впечатление, че подобни въпроси не са добре дошли. Тя явно не искаше да има нищо общо с него и определено не създаваше впечатление, че иска дъщеря й да има нещо общо с него. Няма лошо. Той не беше в особено общително разположение на духа или поне така смяташе. Обаче разговорът с Аманда му бе доставил удоволствие. В някои отношения му напомняше за Сам. Отново се зачуди защо го бе попитала дали Сам има руса коса. Още умуваше по въпроса, когато влезе в дома си и изхлузи гуменките без връзки, които използваше за разходките. Седна във фотьойла, който гледаше към кухнята. Имаше мека възглавница, защото задника още го болеше от някои от раните, нанесени от пушката.

Хапчетата му стояха на масата пред него, но нямаше сили да се изправи отново и да ги вземе. Беше на така наречената „аналгетична стълба“ — Тиленол, Трамадол, Ем Ес Контин, Габапентин — която, освен че адски много го запичаше, го караше да се тревожи, че ще се пристрасти към лекарствата с рецепта.

Така че вземаше тежките хапчета по-рядко, отколкото трябваше, и, общо взето, разчиташе на Тиленола.

Точно преди да заспи, зърна бегло движение в сенките; русата коса на мъртвата му дъщеря улови светлината на гаснещия следобед, докато тя наблюдаваше как баща й затваря очи.

Аманда не беше сигурна какво да очаква от майка си, но със сигурност да бъде притисната в крепка прегръдка и да бъде нацелувана пак и пак по челото и бузите, не беше в списъка й.

— Добре съм, мамо — каза й. — Честно. Господин Паркър е мил.

Майка й я пусна и разроши косата й. Зад нея телевизорът работеше тихичко и Аманда видя образите на изгоряла къща, полицаи и снимка на някакво семейство.