Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 29

— Добре ли сте? — попита го тя, въпреки че беше очевидно, че не е.

Той извърна глава в нейна посока, забелязал присъствието й едва след като го бе заговорила.

— Трябва само… да си поема дъх.

Дишаше учестено, а болката беше изписана на лицето му.

— Искате ли да извикам мама?

— Не. След минутка ще се оправя.

Тя коленичи до него. Не знаеше какво друго да направи, затова положи дясната си ръка на рамото му и леко го разтри. Беше виждала възрастните да го правят един на друг, когато единият беше тъжен или изпитваше болка, макар че когато тя беше тъжна или я болеше, предпочиташе прегръдка. Реши, че не е уместно да прегръща господин Паркър. Това със сигурност щеше да е в нарушение с правилото на майка й.

— Сега ще се изправя — каза той накрая.

— Ще ви помогна.

Не беше убедена, че може, но беше редно да предложи. Хвана го за дясната ръка, докато той се подпря на лявата, за да се надигне. После лявата му ръка се отпусна на дясното й рамо и тя пое част от тежестта му, докато се изправяше на крака. Пак се олюля, но не падна. Видя го, че гледа червената панделка в пясъка и разбра какво си мисли.

— Аз ще вървя заедно с вас до нея, ако искате — каза му.

— Какво?

— Гледах ви да вървите по брега и преди. Видях, че вдигате торбичката и я премествате малко по-нататък. Тя е маркер, нали, за да знаете докъде сте стигнали, да знаете, че сте отишли малко по-далеч от предния път?

Той й се усмихна. Имаше хубава усмивка и тя се почувства сигурна, че макар вече безспорно да беше нарушила всички правила на майка си относно отношенията с непознати, този човек никога няма да я нарани.

— Много прозорливо от твоя страна — каза, а на Аманда й се прииска да му разкаже за съня си, но реши да не го прави, да не би да му се стори странна.

— Е, искате ли да повървя с вас?

— Да — отвърна той. — Ако нямаш нищо против.

И така двамата тръгнаха заедно, а тя се почувства пораснала, като си помисли, че той намира някакво успокоение в нейното присъствие. И при все че торбичката с камъни не беше далеч, тя разбра какво усилие му коства да я достигне. Видя го в гримасата на лицето му. Щом стигнаха, тя предложи да се наведе и да я вземе вместо него, а той й благодари.

Двамата повървяха още малко и след шест крачки той я помоли да пусне торбичката и тя го послуша.

— Брои ли се, щом ти ми помогна? — попита я той, докато стояха така заедно.

— Аз просто вървях заедно с вас. Не съм ви носила.

— Знаеш ли — каза той, — донякъде го направи. А дори не се запознахме както трябва.

— Казвам се Аманда.

— Аз съм Чарли Паркър.

— Уинтър. Това е второто ми име. Аманда Уинтър.

— Благодаря ти, Аманда Уинтър. Тъкмо се преместихте тук, нали?

Той се обърна натам, откъдето бяха дошли, а тя го последва.

— Да, аз и мама.

— Какво мислиш за мястото?

— Красиво е, но ми липсват приятелите и баба ми.

— А не ходиш ли на училище?

— Болна съм.

— Ох. Зная какво ти е.

— Какво ви се е случило?

— Ти кажи първа.

— Лекарите не са сигурни. Изморявам се страшно лесно, а после се поболявам и ми е трудно да се движа.

— Съжалявам да го чуя.