Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 28

Вероятно този образ й се беше явил заради тялото на плажа в Мейсън Пойнт. Предишния ден двете с майка й излязоха на късна закуска в „Мюриел“, големия стар крайпътен ресторант, намиращ се между Бореас и Пирна. Аманда харесваше „Мюриел“, защото палачинките бяха страхотни и малките джубокси по масите все още работеха. На път за там забелязаха оживлението при Мейсън Пойнт и майка й спря да попита един от дежурните полицаи дали е станал някакъв нещастен случай. Тогава разбраха за тялото и макар че Аманда пак си изяде палачинките по-късно, те не бяха така вкусни, както обикновено. Удавянето й звучеше като ужасен начин да умреш. Да се удавиш или да изгориш — и двете бяха много зле. След това беше занесла на майка си плика, който бе намерила на прага, и тя бе останала страшно тиха до края на вечерта, а тоалетната миришеше на повръщано.

А ето го сега господин Паркър, вървеше по-бавно от последния път, когато го бе наблюдавала от прозореца си. Лицето му сивееше и на Аманда й се стори, че вижда капчици пот да блестят по кожата му, въпреки че духаше лек ветрец, който съвсем не беше топъл. Тя извика за поздрав, но той не я чу. Само гледаше втренчено напред и местеше бавно и преднамерено крак пред крак. Днес не си носеше бастуна. Или го беше забравил, което изглеждаше малко вероятно, или се опитваше да се справи без него. Тя забеляза развяната от вятъра панделка на торбичката с камъни. Господин Паркър също смени посоката и се насочи към нея. Аха да стигне и да я пипне, когато спря, олюля се и бавно се свлече на пясъка; коленете му се подгънаха под тялото и той се отпусна като човек, който си казва молитвата преди лягане.

Аманда изтича към него. За момент й се стори, че ще падне право по лице, но той успя да се задържи изправен и вместо това се свлече назад, с опряна в прасците задна част на бедрата и ръце до тялото с обърнати нагоре длани. Аманда стигна до него, но не го докосна. Не беше сигурна какво да прави. Дали да не изтича при майка си за помощ? Но това значеше да остави господин Паркър сам. Или пък да се опита да му помогне? Да, може би това беше най-добре, въпреки че прецени, че това сигурно ще е в нарушение с правилото на майка й да няма никакво вземане-даване с непознати. Но какво друго можеше да стори? И все пак остана настрана, несигурна.