Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 32

— Да не се е случило нещо лошо? — попита Аманда.

— Да, миличка — отвърна майка й. — Нещо много лошо.

10

Аманда Уинтър често сънуваше — чудати, трескави видения, изпълнени със смут и объркване. Поради това сънят с момичето на пясъка не я беше разстроил толкова много, беше виждала и по-лоши неща. Ако беше по-голяма, може би щеше да си го обясни като функция на главоболията и мускулните болки, които изпитваше. Понякога майка й й даваше половинка хапче за сън, за да й помогне да се унесе, особено ако състоянието й останеше особено лошо няколко нощи подред.

Болестта й си имаше име — Синдром на хроничната умора, или по-често познат като миалгичен енцефаломиелит, МЕ, — но една от съученичките й в предишното училище, момиче на име Лори Брайдън, твърдеше, че МЕ дори не е истинска болест. Чула баща си да го казва. Баща й казал, че това било нещо, което мързеливите хора използват като извинение да не се вдигнат от задниците си и да си свършат работата или в случаите на хора като Аманда — като средство да й се разминават ниските оценки, защото в действителност си била един вид тъпа. Аманда беше впрегнала цялата сила на волята си да не цапардоса Лори Брайдън по ченето и да я метне по гръб, но какъв изобщо смисъл имаше така или иначе?

Аманда мразеше да боледува. Мразеше да е изморена. Мразеше да се буди и да се чуди дали днес ще е добър, или лош ден. Понякога в добрите дни се стараеше да прави твърде много неща, а в резултат последващите лоши дни бяха страшно много по-лоши. Мразеше тъпото главоболие, което като че винаги пулсираше в черепа й, както и колко дълго се възстановяваше от настинки или вируси. Мразеше нощните изпотявания, необичайните болки и чувствителността в подмишниците.

Мразеше как от някои парфюми й се гадеше и че не можеше да плува в топли басейни, защото от хлора главата й се замайваше. Мразеше, когато знаеше отговора на въпроса, но не можеше да го намери сред безпорядъка в ума си. Мразеше това, че дори сред приятелите си беше аутсайдер, защото заради смотаната си болест все пропускаше разни неща — купони, филми, а даже и най-обикновеното всекидневно общуване в училище. Искаше да бъде нормална. Не беше избрала да е такава. Просто си беше.

Лекарите казваха, че състоянието й може да се задържи така няколко години, а после постепенно да започне да отшумява, но вече го търпеше в продължение на две години и не виждаше никакви признаци на подобрение. Понякога толкова се депресираше, че просто се затваряше в стаята си и плачеше, но това я караше да се чувства още по-жалка.

Момичето с русата коса се завърна в съня й през онази нощ, само дето Аманда не беше сигурна, че наистина сънува. Болките в крайниците й бяха прекалено истински, както и пулсиращото главоболие и неразположението в дясното ухо, там, където се беше потила върху възглавницата и някак си беше раздразнила кожата. Чуваше океана и подушваше солта му, ала все пак всичко й се струваше на една ръка разстояние, защото имаше температура, поради което сън и реалност не бяха така лесно различими едно от друго.