Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 27

Домът му беше огненочервен призрак на самия себе си, обликът му се виждаше единствено в жълти и оранжеви отблясъци, а тук-там и яростно червени копия. Някъде отвътре се чу експлозия и скелетът му сякаш потрепери в потрес.

В този момент капакът на багажника на колата се затвори над него и настана пълен мрак.

9

Аманда си играеше на брега. Опитваше се да усвои изкуството да прави жабки по водата с камъчета, но колкото и да хвърляше, те все потъваха. Майка й също не можеше да прави жабка, така че нямаше смисъл да я моли за съвет. В подобни моменти на Аманда й се искаше баща й да е наоколо. Всъщност често си мечтаеше за неговото присъствие, ако ще само за да може да го види на живо и да го попита защо беше отхвърлил майка й и нея самата, а ако беше лош — пък и да не беше, какво толкова беше направил, че да си изпроси да го убият. (Но имаше чувството, че освен това щеше да е от полза набързичко да се допита до него по въпроса за изкуството на мятането на жабки и по разни други дребни питанки, за които може би е плодотворно да разполагаш с мъжка гледна точка.) Майка й беше показала на Аманда снимка на двама им заедно. Момичето си помисли, че баща й изглежда много красив, но и някак груб, като някои от по-големите момчета в гимназията. До него майка й го бе прегърнала здраво през кръста и се усмихваше чаровно. Да ги види заедно на снимката, беше като да я зърне, застанала до призрак.

Не забеляза господин Паркър, докато той не мина зад нея. Като го видя, си спомни за съня си и за лицето на момиченцето, което почти бе зърнала — червените белези щяха да се разкрият пред погледа й точно преди Аманда да се събуди. Беше само сън, разбира се: в това бе сравнително сигурна. Не можеше обаче да си даде достатъчно добро обяснение за пясъка в леглото си. Предположи, че може да се е загнездил между пръстите на краката й през деня, без да забележи, но й се струваше малко вероятно. Пръстите й нямаха ципи, така че количеството пясък, което може да се събере между тях, бе ограничено. Другата възможност беше някак си да е ходила насън, което сериозно я тревожеше. Не й се искаше да мисли как спящото й същество броди надолу към морето и изчезва сред вълните завинаги или поне докато приливът не намери начин да изхвърли тялото й обратно на брега. Мисълта за последните й крачки, замръзнали в пясъка, за сълзите на майка й, когато разбереше какво е сполетяло дъщеря й, я натъжаваше, но по интригуващ начин, сякаш бе трагична героиня от книга или филм.