Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 224

Асфалтът се превърна в камък, камъкът в пясък. Иша беше на брега. Момичето беше спряло да върви, и стоеше с лице към океана. Иша сведе поглед към собствената си бледа сянка и осъзна, че момичето не хвърля такава. В този момент на Иша й се прииска да се върне обратно, но се беше вцепенила на място. И въпреки че момичето все така нямаше сянка, около нея се задвижиха други сенки, хвърляни върху плажа от невидими фигури, които изплуваха от водата и се разпростираха като мастило от черния океан, приближавайки Иша все повече и повече, пресягайки се към нея, докосвайки я — десетки, после стотици от тях — мъже, жени и деца, които се бяха наговорили да направят отсъствието си осезаемо, като изрязани от картичка силуети. Наобиколиха я, а пясъците я освободиха, и тя се свлече на колене. Викаха я с истинското й име, отново и отново — укорително, изпълнени със съжаление, — докато гласовете им не се сляха със звука на океана, а студената вода не докосна коленете й, а след тях и пръстите на краката и не измокри нощницата и халата й.

Момичето се присъедини към тях и Иша най-сетне получи позволение да погледне лицето й.

Иша Уинтър бе намерена часове по-късно, когато шофьор на камион с мляко забелязал прегърбената й фигура на светлината от фаровете на колата си. Била подгизнала и почти изпаднала в безсъзнание, и не можела да спре да трепери. Той я загърнал с палтото си, пренесъл я до кабината на камиона и се опитал да я затопли, докато чакал пристигането на линейката. Тя изпаднала в безсъзнание на път за болницата и през последващите дни се събудила само още веднъж, когато помолила да се срещне не с равин, ами с лютерански пастор, за да се изповяда, преди да умре. Една от сестрите, която присъствала, каза, че плачела от страх.

Докато свещеникът пристигне, вече била мъртва.

74

Специален агент Рос, оглавяващ Федералното бюро за разследване в Манхатан, пристигна в „При Максуел“ на улица „Рийд“, любимото му местенце за обяд в петъците, където му съобщиха, че гостът му вече го очаква. Тази новина беше посрещната с неохота, тъй като Рос винаги бе обичал да чете „Ню Йорк Таймс“ с петъчния си обяд, и с известна изненада, защото не очакваше гост. Въпреки всичко, ако смятаха да го убиват, надали щеше да е, докато яде спаначена разядка в „При Максуел“, така че благодари на управителя и го последва до масата. Там, освен госта, го очакваше вино.

— Поръчах ти чаша бяло — каза Паркър, — предвид че е петък и така нататък, а и сервитьорът ми каза, че обикновено си поръчваш риба.

Рос седна срещу детектива. Не се бяха виждали от доста време, макар че Паркър рядко напускаше ума на Рос. Не бяха близки, а не бяха и приятели, но Рос смяташе, че знае повече за Паркър от, кажи-речи, всеки друг човек на земята.

— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах — каза Рос.

— Добре се възстановявам.

— И гледаш да не скучаеш, както виждам. Да си погребвал още някого под пясъка напоследък?

— Това беше Божие дело.

— Обзалагам се, че от застрахователната му компания ще се радват да го чуят.