Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 223

А Вернер? Вернер я обожаваше.

Изведнъж усети хлад в стаята, сякаш температурата беше спаднала рязко за секунди. Придърпа одеялата около себе си, но и това не помогна. По дяволите, пак трябваше да включва отоплението, а за да го стори, трябваше да стане от леглото, тъй като контролното табло се намираше до тоалетната й масичка. Грабна халата си от един стол и го навлече, докато се измъкваше от леглото. Студът прониза краката й, докато минаваше покрай прозореца. Завесите бяха дръпнати. Рядко ги затваряше. И без това почти никога не спеше след шест часа сутринта. Обичаше слънчевата светлина да прониква в стаята й и да гледа навън към брега и към водата. Приливът идваше и тя видя как вълните се надигат и се разбиват.

Чак сега забеляза, че вратата на спалнята й е леко открехната. Винаги я затваряше, преди да си легне, защото скърцаше, когато имаше бриз, а тя спеше леко. Още премисляше чудатостта на ситуацията, когато чу стъпки в коридора пред вратата. Не бяха тежки, напомниха й за звука от тичащите из къщата, обути в чорапи крачета на Аманда, когато беше по-малка.

— Кой е там? — извика тя. — Имам оръжие.

Иша чу стъпките да слизат по стълбите, но се спряха по средата, подканяйки я да ги последва. Знаеше, че трябва да заключи вратата и да извика полиция. Имаше също и персонална аларма, окачена на врата й, в случай че падне или се разболее. Ако я активира, ще дойде линейка, а може би дори и полиция.

Но тя не използва телефона, нито активира алармата. Детето се засмя, а смехът му толкова приличаше на този на Аманда, че Иша излезе от спалнята си и пристъпи навън в коридора. Възможно ли е Аманда да е дошла? Може да е възникнал някакъв проблем със семейство Фроберг и тя да е избягала в къщата на баба си.

— Аманда? — повика в тъмата тя. Тръгна по коридора, докато не стигна стълбите тъкмо навреме, за да зърне как едно момиченце скоква от последното стъпало и изчезва през отворената входна врата.

— Аманда? — повтори Иша. — Ти ли си?

Осъзна, че слиза по стълбите, нехаеща за мразовития въздух, не толкова подтиквана от собствената си воля, колкото движена от невидима сила, иззела контрол над крайниците й, която я тласкаше напред и я изпровождаше навън да открие детето. Видя момиченцето на портата, дългата й руса коса се влачеше след нея, като на фигура, съзряна да се носи под вода, и тогава момиченцето прекоси пътя и се насочи към брега, а Иша я последва, чакълената алея убиваше през подметките на краката й, нощният въздух пронизваше плътта й. По пътя нямаше коли, а луната беше като блед, зацапан пръстов отпечатък иззад облаците, като белег на сътворението на бог, в който тя не вярваше.