Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 221

— От колкото време стоиш там?

от скоро

— Сама ли си?

да

Другата не беше с нея сега, съществото, съставено от остатъци от болка и гняв, което приемаше формата на мъртвата му съпруга.

тук ли ще останеш

— За малко, да.

добре

— Харесва ли ти тук?

на теб ти харесва тук

— Да. — Той й се усмихна и се опита да задържи усмивката, колкото може, докато накрая не я остави да избледнее. — Дженифър, какво можеш да ми кажеш за Сам?

нищо

— Тя е специална. Вече го знам.

не бих могла да кажа

— Защо?

не трябва

— Кой ти каза да не казваш?

сам ми каза

— Трябва ли да правиш онова, което ти казва Сам?

да

— Страхуваш ли се от Сам?

Пауза.

да

— Дженифър, Сам да не е…?

моля те тате спри трябва да спреш

И той го направи, защото не можеше повече да чува този ужас в гласа й, но също и някакво благоговеене, възхитата, която човек може да почувства, когато е принуден да се сблъска с природна сила, способна на безмерна разруха — буря, торнадо, цунами. Той си пое дълбоко дъх.

— Има нещо, което искам да направиш за мен, Дженифър.

какво е то

Той й каза и тя разбра. Наведе се да вземе чашата, а когато отново вдигна поглед, нея я нямаше. Остави чашата в мивката в кухнята, след което отиде в навеса за инструменти зад къщата и го отключи. Извади отвътре една права лопата, след което отиде до участък земя, недалеч от мястото, където стоеше мъртвата му дъщеря, и започна да копае. Земята беше твърда и усилието му причиняваше болка, но онова, което искаше, беше заровено надълбоко. Изрови близо петдесет сантиметрова дупка, когато лопатата се удари в нещо твърдо, и не след дълго разри водоустойчивата поликарбонатна кутия.

Вътре имаше четвъртит пакет, прибран в затворена торбичка. Запълни дупката и отнесе кутията в къщата. Отвори я до мивката, за да не разпилява пръст наоколо, след което занесе торбичката в кабинета си и я положи на бюрото. Направи си чаша кафе, откопча ципа и извади отвътре съдържанието от топче листи.

На светлината на компютърния екран, той зачете списъка с имена.

73

Иша Уинтър не беше яла от разговора си с частния детектив. Нито пък можеше да спи. Не се страхуваше от него, нито от кучката Демиърс, но изгаряше от гняв и по двамата. Само Вернер да беше успял да убие Паркър. Само нейната blöde Fotze, тая проста курва, дето имаше за дъщеря, да беше стояла далеч от него… Сега тя беше съвсем сама и нямаше кой да й помогне. Даже подлецът Рийз го нямаше, при все че тя не се притесняваше, че той може да последва примера на Енгел и да се опита да купи свободата си, като издаде други. Рийз щеше да понесе страданието мълчаливо. Контактът между двама им винаги е бил ограничен, но от Баулман знаеше, че той не се разкайва особено. Ако можеше, щеше да носи пълния комплект символи на СС на парада по случай Деня на ветераните в Бангор и да проклина всеки, който възрази. Писмото от Министерството на правосъдието беше пристигнало и скоро Демиърс щеше да го последва. Щеше да има още въпроси. Иша щеше да отрече всичко. Щяха да се захванат да търсят доказателства. Запита се колко ли време щеше да отнеме, докато някой разкриеше информацията на вестниците или на хората от телевизията. Харесваше й да може да излиза навън. Обичаше да я поздравяват в магазините и да ходи в пенсионерския клуб да играе бридж и бинго. Не искаше да се превърне в изгнаник в собствената си общност. Но ако това беше най-лошото, на което са способни, нека я преследват. Имаше достатъчно непрочетени книги да издържи поне десет години, а дотогава отдавна щеше да е мъртва. Fick euch! Майната ви!