Читать «Перверзни игри» онлайн - страница 82

Обичаше да доминира, да си играе с жената, да я „ползва“ за свое удоволствие. Това ми харесваше.

Кукла.

Кукла на конци – марионетка.

Гумена кукла за секс, с която мъжът е напълно свободен да прави каквото иска. Безгранично.

„Кукла“ на Болеслав Прус, бетонно запечатваща тъгата на менталното човешко ограничение. Куклата Олимпия от „Пясъчния човек“ на Хофман, довеждаща човека до пълно умопомрачение.

Куклата е мощен символ. А аз обожавам символите.

Можех ли да бъда кукла наистина?

И ако допуснех да бъда – докъде би довело това? Какво ще се случи с мен? Къде е границата? Къде започвам аз, къде свършва той?

Ако не ми хареса – ясно. Но ако ми хареса?!

Най-важното нещо е доверието. Да се довериш значи да се повериш. Поверяваш себе си на другия и край. Край на едно, начало на друго – край на твоето его по един начин и начало на себеусещане по съвсем друг начин.

Край и безкрай.

Когато отдадеш тялото си – отдаваш и съзнанието си. Неразривно свързани са. Преливат се. Допълват се. Ин и Ян.

Съумееш ли да направиш това, настъпва истинското освобождение. Няма правила, няма закони, няма морал, няма отговорности, няма тежести.

Не знаех дали ще мога да направя това.

Най-накрая ми беше съобщено, че Той иска да се срещне с мен. Той – не аз. Това беше различно. Мъжете чакаха на опашка и аз определях правилата. Никога не бях позволявала на някого да отнеме властта ми. Но исках това.

В нощта преди срещата сънувах странни сънища.

В мрачна стая съм.

Вързана.

Поглеждам нагоре и виждам стегнати въжета около китките си, впити до болка. Ръцете ми са опънати. Първоначално не разбирам, че вися от таван. Усещам го едва когато една сълза се търкулва по бузата ми. Оглеждам се, но няма никого. Метален звук ме стряска и конвулсивно разтърсвам тяло. Въжето се впива още по-болезнено в плътта ми. Отново чувам дрънчене на вериги, но не мърдам, за да не ме боли.

Звукът приближава и става по-ясен. Поглеждам надясно и виждам коридор. Втренчвам поглед натам, напрежението ме стяга като зловеща хватка. Страх ме е... Сълза се търкулва по бузата ми. Този път наистина съм жертва. В тъмния коридор изплува силует...

В този миг се събудих.

Странно, но след тягостното усещане от този сън ме заля позитивна енергия.

Беше денят на срещата с Него.

Само след няколко часа щяхме да се запознаем.

Избрах рокля в син цвят. Постоянно ми казваха да нося синьо, защото очите ми изпъквали. Не по-малко обичах червените. В синьо приличах на фея, в червено – на гореща лейди.

Нарочно не облякох червена рокля за срещата с Господаря. Не исках да си го прося, не смеех да се покажа като отракана и дръзка – усещах, че вече се съобразявам с този непознат.

И така... синя рокличка, високи сини сандалки, свободно падаща по раменете и кръста коса, бях готова.

„Посредникът“ ме чакаше. Дебело подчерта да не закъснявам и аз бях точна. Той поведе неангажиращ разговор, но не помня и дума. Пристигнахме бързо пред панелен блок. Трябваше да сляза, да отида пред единия от входовете и да чакам.

Дадено. Отидох и зачаках с трепереща душевност. Чувствах се като пърхаща пеперуда, леко смутена, но и нетърпелива. Стана ми смешно. Не защото не знаех как изглежда човекът и кого чакам изобщо. А защото дори не ми хрумна да попитам. Това изобщо не ме вълнуваше, беше прекалено незначително.