Читать «Перверзни игри» онлайн - страница 14

Беше журналист – готин, нахакан, интересен, малко особен, властен и напорист, общуваше със замах и увличаше. Различните мъже ме привличаха неудържимо. Беше видно, че има купища жени, но ми призна, че излъчването ми го е провокирало и държи да се опознаем.

Започнах да излизам с него.

Срещите ни бяха малко шантави – звънеше ми, уговаряхме се, взимаше ме отнякъде и тръгвахме, без да ми е казал къде ще ходим и с кого ще се срещнем. Движенията му бяха самоуверени, излъчваше сигурност и покоряваща дързост. Обикновено ме водеше в популярни заведения, където сядахме в компанията на известни лица.

Харесваше му да ме чука неочаквано – в хотели, в обществени сгради, на два пъти в тоалетна, докато сме на парти. Беше властен, малко луд, непостоянен и склонен към необмислени постъпки. Случваше се на маса с много хора да изцепи, че съм перверзна, че имам супер цици или яка путка. Казваше го и на други жени – някои се сепваха, втори се смееха, трети го поглеждаха ледено и изчезваха.

Направи обаче една грешка – опита се да ме пробута на шефа си – цяла вечер ме тласкаше в него, после ме остави сама в апартамента му и изчезна. Шефът му, популярна обществена личност, постоянно говореше каква гладка и мека кожа имам, опитваше се да ме докосва, а когато останахме насаме, се нахвърли да ме целува и съблича.

Аз обаче се притесних – бях все още доста наивна, не разбирах какво се е случило и изпаднах в тъпо недоумение, преминаващо в страх. Мислех, че имам връзка, а се оказах предоставена срещу някаква изгода.

Шефът му се оказа свестен човек – видя, че не го желая, спря и просто ми викна такси. Тази случка ме отрезви и прекратих срещите с „колекционера“, макар да ме чукаше здраво, хладнокръвно, властно и мощно. Провали се само в опита си да ме изчука отзад, нямаше подход и не се получи.

Този мъж обаче ми показа, че дори бохемския и бляскав начин на живот си има минуси и че не е добре да се залита в крайности. Още си спомням за него понякога; и си мисля, че ако чуя, че е умрял, ще си кажа – тъжно, но той си поживя добре...

Вътрешна криза

Видимото често прикрива реалността.

Отвън сияех, но отвътре царяха тъма и болка, често причинени от книгите, които четях. Както е казал Толстой, приличаме си, когато сме щастливи, различаваме се, когато тъжим. Емпатията ми беше много силна – страдах заради личните си проблеми, но можех да страдам и заради убито куче, изсечени гори, пресъхнала река, страдащо дете или измъчвана жена в мюсюлманския свят. Всичко провокираше съчувствието ми, сякаш личната ми роля на жертва ме правеше уязвима и състрадателна към чуждото нещастие.

Влизането ми в университета беше триумф за мен – бях щастлива и дори безразличието на баща ми не успя да помрачи радостта. Изпитвах преклонение и страхопочитание към тази институция, самата сграда ме караше да притихвам, като че беше свят манастир. Представете си колко горда бях да се разхождам вътре като редовна студентка, да ходя на лекции и упражнения, да чета в библиотеката.

Животът ми навлезе в период, в който предимно четях и се чуках.