Читать «Пенрик» онлайн - страница 431

Боша кимна с разбиране, после тримата се заеха да попълнят документите. Албиносът умееше да променя почерка си, забеляза Найкис. На вратата се почука отново. Боша остави перото и вдигна глава.

— Сигурно е вечерята — каза той и стана да отвори. Посегна дискретно към ножа на колана си.

Но не слугиня влетя през прага. А Пенрик.

И…

— Икос! — писна Идрене, хукна през стаята и се увеси на врата му. Той я прегърна.

— Значи е било вярно!…

— Не викайте — казаха в хор Пенрик и Боша.

Боша измери с поглед непознатия и обърна въпросително глава към Пенрик, който сви рамене, затвори вратата и каза:

— Брат. Другият брат.

— О! Строителят на мостове? Но как?…

— И за мен беше изненада, уверявам те.

Колкото до Пенрик, цветовете му отново се бяха променили. Косата му беше пясъчно кафява и сплъстена от сол, а лицето и ръцете му — избелели на петна като от кожно заболяване. Дрехите си бяха неговите, но доста по-мръсни.

Икос, и на вид, и на мирис, приличаше на човек, който се прибира след много дълъг ден на тежък физически труд, с набола четина, изгорял от слънцето нос и втвърдени от засъхнала пот дрехи. Найкис въпреки това го прегърна, а Пен ги погледна… завистливо? После тя отстъпи назад, защото Идрене напираше да прегърне отново сина си. Не че и Найкис не изпитваше желание да продължи с прегръдките — ръцете буквално я сърбяха да награби Пенрик, да се увери, че той наистина е тук, от плът и кръв. Но и очите ѝ щяха да свършат работа, предвид многобройната компания. За миг ѝ се прииска компанията да беше някъде другаде.

Идрене бълваше въпрос след въпрос:

— Какви ги вършиш, момче, трябвало е да стоиш далече от мен, вие двамата защо сте заедно и как стигнахте тук?

— С рибарска лодка — отвърна Икос, избрал да отговори на най-лесния въпрос. — От Лимнос.

— Тревожех се как ще влезем в Акилаксио незабелязано — вметна Пенрик, — но явно две големи риби тон са достатъчно извинение да хвърлиш котва навсякъде, без да ти задават въпроси. Уловихме ги по пътя. Изглеждат още по-големи в малка лодка, грамадни направо. Уплаших се, че ще ни потопят. Бях виждал такива само на пазарите в Лоди, но там не се мятаха.

— Спрели сте за риболов? — попита Идрене и вдигна вежди.

— Не — отвърна Икос. — Не спряхме. Рибите сами скочиха в лодката и издъхнаха в краката ни. Усмихнати.

Това… о, не беше шега. Нито сарказъм. Найкис и преди беше виждала тази ококорена физиономия по хорските лица, все едно са ги ударили с мокър парцал. Е, не с парцал, а с Пенрик.

— Момчетата останаха да продадат рибата — продължи Икос, — а ние тръгнахме напосоки из градчето, докато той не ви намери.

— Не беше напосоки — възрази Пенрик, — имаше си логика. Някаква. Какво стана с вас, разказвайте!

Скоро всички се настаниха — Идрене и Найкис на ръба на леглото, Пенрик на столчето, а Икос в краката на майка си, която току го галеше по главата, — и започнаха да разказват един през друг патилата си. Боша се беше облегнал на стената със скръстени ръце и слушаше мълчаливо, на моменти с изострено внимание. Май не му стана приятно, когато Пен разказа за срещата си със сестра му Хекат и за даденото обещание, че Боша ще ѝ обясни всичко при следващото си посещение.