Читать «Пенрик» онлайн - страница 441
Лоис Макмастер Буджолд
— Омъжи се за магьосника, скъпа Найкис — каза умолително Дез, — и ме отърви от депресията му. Той много ще се зарадва. А когато той е щастлив, и аз мога да съм щастлива. Ти — също.
Така ставаше, нали? Щастие, което да предадеш другиму в безкрайна верига. Не е нещо, което да къташ като скъперник. Противното би било като да затаиш дъх, пестейки го за по-късно.
Найкис вдигна поглед и каза решително:
— И да не си посмял да си обръснеш косата.
— Никога не бих го направил — отвърна без колебание Пен. — Макар че… с възрастта може и да оплешивея, не знам. Дез, ти би ли могла да направиш нещо по въпроса?
— Никога не съм пробвала. Този проблем не е възниквал при предишните ми ездачки.
— Докато стане време да оплешивееш — каза Найкис, — аз ще съм дебела и сбръчкана.
— И сладка. Като зимна ябълка.
— По-скоро кисела.
— Кисела по сладък начин.
— Оптимист.
— Трябва да си оптимист, за да направиш това — каза той и се премести до нея. Все нещо такова щеше да свърши, ако Найкис не го държеше под око.
Не че да го държиш под око беше неприятно. Едновременно изящен и мъжествен. Какво си беше помислила, когато го бе видяла за пръв път? В градината на патоската вила? „Ефирен“, да. Сега ѝ се струваше съвсем материален обаче, от плът, кръв и дълги, дълги кости. Грешки и чудеса, стеснителност и вродено изящество, тъга и радост. Красиви ръце с дълги пръсти, ръце чувствителни и умели в толкова много отношения. Трябва да си пълна глупачка, за да изпуснеш такива ръце.
— Все още сме далече от дома — изтъкна Найкис. Само дето прошепнатите ѝ възражения бяха рожба на навик и нищо повече, защото тя вече бе скочила от скалата и падаше право към Пен.
— А може би домът е само на една ръка разстояние — каза той. Въпросната ръка я прегърна през кръста, крепко. „Това ли съм аз, удавница, която теглят към спасителния бряг“, помисли си Найкис и отвърна със същото.
1
Някои имена са променени в съгласие с предходна книга от поредицата („Свещеният крал“ (изд. „Бард“, 2005 г.)):
