Читать «Пенрик» онлайн - страница 426

„Смяташ ли, че твоят хаос може да е допринесъл за злополуката? По онова време едва ли си го контролирала добре.“

Колеблива пауза.

„Възможно е. Оттогава минаха почти два века. Дори демоните забравят.“

Всъщност не забравяха почти нищо, ако питаха него. Но пък скърбяха също като хората и задълго. Скръб, вина, съжаление… не всичко, което научаваха от човешките си ездачи, беше за добро. Така че не настоя за повече подробности.

Икос спря при поредния остър завой, където стъпалата се заравняваха в тясна пътека през сипей и продължаваха на зигзаг вляво към миниатюрно заливче, сякаш гигант е отхапал парче от бреговата линия. Пен видя дървен кей, но не и лодки.

— Дай аз да взема въжетата — каза Икос и протегна ръка.

Краката на Пен трепереха, а устата му беше суха като пергамент, но той въпреки това предложи храбро:

— Мога да ги нося още малко. Къде отиваме?

— Аз отивам при лодката си. — Икос посочи надясно, където едва различима пътечка се отклоняваше към малко по-широк път успоредно на брега.

Естествено. Предвидлив човек като Икос със сигурност бе скрил лодка, с която да откара майка си от острова. За разлика от Пен, чийто план беше доста неясен в този си етап, извън намерението да се слеят някак с поклонниците, отправящи се към материка.

— Колкото до теб, прав ти път — добави Икос. Понеже стоеше две стъпала над Пен, успя да го изгледа отгоре надолу. — Магьоснико.

— А, хм. Кога се досети?

— Свещите не се палят сами. Чайките не избухват в полет, без значение какви боклуци са яли. Представа нямам какво заклинание направи на онази дяконка, а не ща и да знам. Знам обаче, че магьосниците носят лош късмет, и няма да се кача на една лодка с тебе.

— Никакво заклинание не съм правил на дяконката! — възнегодува Пен. Не че би могъл да го докаже на Икос. Имаше си причина магьосниците да държат на дискретността. — И не съм самоук магьосник. Обучен съм в храма. Аз съм просветен Пенрик кин Джуралд, до неотдавна от Мартенмост, заклет свещен от ордена на Копелето. — Заклет и лично на белия бог, но това беше друга история. Реши да пропусне почетната титла „лорд“, която му се полагаше като на по-малък брат в семейството, защото Икос му приличаше на човек, който не се впечатлява от такива глупости. А и Пен отдавна беше оставил зад гърба си имението Джуралд и неговата забутана долина в далечните Кантони.

„В много отношения“ — измърмори Дез.

— До неотдавна от Мартенмост? Където и да е това — подхвърли скептично Икос. — Сега откъде си?

— Въпросът е висящ. Зависи от Найкис. Ако тя каже „да“, вероятно от Орбас, поне на първо време. Ако каже „не“… не знам.

Икос изкриви лице.

— И защо не е казала „да“? Вдовица и прочие.

— Де да знаех — въздъхна Пен и остави без коментар Дездемониното: „Списък искаш ли?“. — Работя по въпроса. И без да прибягвам до магии, ако искаш да знаеш.

— Хм…

— Важното е, че мога да държа хаоса на демона си извън лодката ти. Е, някоя чайка ще се види в чудо. Или акула, или друго. Но със сигурност няма да повредя или потопя плавателен съд, на който се намирам! — А после добави в интерес на истината: — Макар че нито магьосниците, нито дори боговете имат контрол над времето.