Читать «Пенрик» онлайн - страница 418

Тъмничарките бая щяха да се озорят с вратата. Най-напред трябваше да извадят отчупеното парче от ключа, уж лесна задача, която щеше да се окаже трудна заради ръждата, която буквално беше споила парчето към ключалката. Щом си дадяха сметка, че им трябват инструменти, щяха да се разтичат да търсят необходимото, но инструментите не се валяха по коридорите, значи трябваше да събудят жените, които държаха ключа за съответния килер или работилница. Пантите бяха от вътрешната страна на вратата, недостъпни отвън, иначе Пен щеше да направи ръжда и по тях. Самата врата беше от дебели дъбови дъски, които можеха да се разбият само с брадва. Или с таран. Едва след като влезеха в стаята тъмничарките щяха да разберат, че затворничката е избягала… или се е самоубила… и да вдигнат тревога. Далечният звук от разбиване на дървена врата с брадва щеше да е знакът, че на Пен и Икос им остава много малко време.

Късче в червено и златно изникна над далечните хълмове, после порасна в полумесец, в топка, а накрая стана толкова ярко, че изгаряше очите. Границата на сините сенки върху склона в ниското се отдръпваше като отлив. Иззад дебелите зидове на манастира долитаха тихи женски гласове. Химн зазвуча в някой от вътрешните дворове на комплекса, ехтящ и зловещ заради разстоянието. Още не се чуваха удари на брадва по дърво.

Икос продължаваше да се труди неуморно. Пенрик, спомнил си, че е свещен, и за да не е съвсем безполезен товар, започна да се моли. В тазсутрешното му обръщение към боговете нямаше и помен от рутина.

Вътре в него Дездемона пъшкаше ли, пъшкаше. Пен усещаше как хаосът в нея се бунтува, долавяше растящия натиск като напрежението в болен стомах миг преди разстроеният орган да изхвърли струйно съдържанието си. „Демонът ми страда от морска болест.“ Само това му липсваше в момента — Дездемона да повърне безформен хаос право във въжетата, които ги държаха над дълбоката пропаст. Или другаде в непосредствена близост. Пен се заозърта трескаво, досущ болногледачка, която търси кофа.

Спря се на три чайки, яхнали утринния бриз и оглеждащи балконите за някоя огризка. Дали дамите от ордена им подхвърляха къшеи хляб, които птиците да ловят във въздуха? Чайките си бяха боклукчии по природа, истинска напаст, и се смятаха свещени за Копелето, единствения бог, склонен да ги приеме под крилото си. А вредителите на Копелето по правило бяха приемлива жертва.

„Добре, Дез — помисли си с раздразнение той. — Разрешавам ти една чайка. Само една.“

Прилив на благодарност, после хаосът застигна една от птиците, кръжаща над балкона, под който се придвижваха в момента Икос и Пен. Чу се силно изпукване и чайката се взриви в дъжд от пера, кръв и кости, които бързо се разсипаха на прах. Пен примижа.

Доста хаос беше това. Явно Дез наистина се беше чувствала зле. „Сега по-добре ли си?“

Отговорът, ако беше изречен на глас, щеше да наподобява враждебния звук, който издава приятел, докато виси превит през парапета на кораб, след като току-що е принесъл закуската си в жертва.