Читать «Отписаният» онлайн - страница 98

— Нещо много малко: да не ни се пречи — главният прокурор се усмихна и кимна към нас.

4.

Слава Грязнов бе доставен при мен след четири часа благодарение на обединените усилия на армия и милиция. Бе здрав и читав, но с насинено око. Седеше в ъгъла на кабинета ми, поглъщаше огромно количество горещ чай с пасти, за които състрадателната Лара ходи два пъти.

Разглеждах донесените снимки и ги сравнявах с фоторобота. Горе-долу прилича. Не мога да кажа, че много. Значи пак трябва да викаме ония приятелчета Дмитро и Микола. Опасно е да се доверяваме на показанията на бабите съседки. Склерозата си е казала думата. Вярно, остава още кварталният милиционер и пиколото Бичков.

Сега криминолозите сравняваха доставените вещи на Прохоров с отпечатъци от пръсти и отпечатъците, намерени в стаите на хотел „Мир“ и по предметите в наетата от заподозрения квартира. Работата кипеше. Компютрите подпушваха, хората не вдигаха глава.

А Слава нагъваше пастите, пиеше чай и ми намигаше с удареното си око.

Очаквах резултатите, разбирайки, че сега от тях изцяло зависи репутацията ми след предизвикателното ми поведение на съвещанието при главния.

Неочаквано се разнесе междуградско позвъняване.

Грабнах слушалката с предчувствие за нещо лошо. Според мен лошите новини по телефона винаги са предшествани от такива тревожни позвънявания.

Наистина. Обаждаше се Володя Фрязин от Украйна.

— Тези националисти твърдят, че не съм ги бил разбрал правилно! — викаше Володя. — Дават куршума, но настояват да остана при тях заложник. За тях куршумът бил национална светиня. Да бъде обследван и да им се върне — тогава ще ме пуснат!

— Володя! — завиках аз. — Откъде се обаждаш?

— От техния щаб — отговори Володя. — Взеха доларите, а сега съм техен заложник.

— Дай да се обади някой от старшите — казах аз. — Само спокойно. Не се поддавай на провокации.

Чуваха се някакви гласове. После пак се обади Володя.

— Казват, че не разбират руски. Какво да правя, Александър Борисович?

— Нека се обади някой от тях. Чуваш ли ме? — повторих аз. — Ще ме разберат. Знам какво да говоря. Ах, гадове…

Най-сетне на телефона се оказа някой голтак, познах го по гласа.

— Слухаю! — каза той на украински.

Говорих три минути. Не ме прекъсна. Слушаше. Сигурно се стараеше да запомни всички идиоми, ако някога му се наложи да ги повтори.

Слава подсвирна възхитено. На другия край на жицата цареше гробовно мълчание. Или бяха затворили, или обмисляха чутото.

— Аз тебе ще те присъединя към Русия самолично, със собствената си ръка — заплашвах яростно, — ако моят човек не се върне още утре със сутрешния самолет!

Лара надникна в кабинета.

— Кого псуваше? — попита тя и ококори очи.

Не й обърнах внимание, очаквах какво ще ми отговорят. Оттатък нещо мънкаха, въздишаха и си шепнеха. В края на краищата получиха доларите. По дяволите националната светиня, дори ако москалите не я върнат. Ще намерим друга… Почти чувах тези думи, произнасяни там. Още повече в началото на отоплителния сезон. Ще вземат да спрат газа. От тия москали всичко може да се очаква. А не щем пак да тракаме зъби. Изобщо за предпочитане е да не спорим с прокуратурата. Дори да не е нашата. Те винаги намират общ език.