Читать «Отписаният» онлайн - страница 97

Да не съм на мястото на главния прокурор, помислих си аз, докато гледах издълженото му лице. По дяволите. Нека поне веднъж чуе цялата истина.

— Александър Борисович, как мислите. — Главният прекъсна мълчанието, придружено от сумтенето на двамата силови министри, които избираха своите номера. — Има ли някакви сведения, че този терорист или група терористи ще се прехвърлят на висши държавни лица?

„Зависи как ще се държат лицата!“ — щях да изтърся, но като срещнах искрящия поглед на Меркулов, се отказах. Все пак се изплашиха за собствената си кожа? Но от друга страна, терорът срещу висши чиновници може да предизвика дестабилизация в страната, независимо от ролята и влиянието им върху това, което става. Така че трябва да хванем този стрелец-самотник — а аз бях уверен, че е сам.

— Засега не мога да кажа нищо определено — вдигнах рамене.

— Дявол знае! Предполагам само, че от него всичко може да се очаква. Стреля от голямо разстояние, със заглушител, при всякакво осветление. Стреля само веднъж. Всеки изстрел е от класа — сякаш е специалист по черепно-мозъчните травми. Куршумът прекъсва гръбначния стълб там, където се съединява с главния мозък. Смъртта настъпва мигновено и на практика безболезнено. Сякаш на човека изведнъж му е станало зле на сърцето.

— Да завидиш на такава смърт — въздъхна някой от задните редове.

— Накратко — продължих аз, — докато хората разберат какво става, терористът успява да изчезне. Трябва му не по-малко от петстотин метра гарантирана сигурност за дадения охраняем обект, за да не попадне куршумът на посоченото място. В тила например…

— Също добре — обади се шефът на безопасността.

— Излиза, че може да ни изпозастреля като пилци? — попита вътрешният министър.

— Зависи какви мерки за сигурност са взети. — Аз свих рамене. — По правило той стреля отгоре. Защо всички, в това число и охраняемият обект, не си сложат еднакви шапки?

— Ще се оправим сами… — каза тихо всесилният шеф на охраната на президента. — По-добре отговорете какво е необходимо, за да се хване този стрелец?

— Попитахте ме — отговорих — казах аз. — За да го хванем, трябва да го разобличим за извършеното, а също да го идентифицираме. За да го идентифицираме, трябва да видим какво е намерил в Барнаул полковник Вячеслав Грязнов.

Няма да ставам главен прокурор, тогава какво губя?

— Не можете ли да отговорите на въпросите ни без него? — попита някой отстрани.

— Не съм бог Шива, имам само две ръце — отговорих. — Грязнов се занимава самостоятелно с различни епизоди от делото, свързва се с федерацията по стрелкови спорт на Русия. Дали нямат някой Робин Худ. Търсят го по дадените белези, но засега няма отговор. Затова много неща са в ръцете на Грязнов.

Погледнах накриво Костя. Седи и безучастно крие очи. Или се е отказал от мен, или изцяло одобрява поведението ми.

— Можем да констатираме едно: нито с милиметър не се приближихме към разгадаването на тази история — каза вътрешният министър, като се обърна към главния прокурор. — Има си обективни и не съвсем обективни причини… Но не му е времето да анализираме. Едно е ясно: убиецът се е върнал в Русия. Като съдя по фактите, които знам за днешното убийство, изстрелът пак е от голямо разстояние. Ще можем ли някога да прекъснем страшната нишка на убийствата? Или ще стоим и ще чакаме: кой е следващият? Какво ни е нужно? Конкретно?