Читать «Отписаният» онлайн - страница 89

В този момент под прозореца чуха звън на китара. Някой запя „Серенада“ от Шуберт.

Ала се надигна на лакът.

— Боже, Шуберт? В тази дупка? Кой пее?

— Говорим за вълка… — измърмори мъжкият глас отдясно. — Нашият писар, кой друг. Щом хареса новичката, веднага почва серенадите.

— Значи те е харесал! — заявяват тържествено отляво. — Твоят Павлик ще стане маршал, няма начин.

Жените вече се кискаха завистливо. Ала стана като омагьосана и отиде до отворения прозорец. Сребърната луна я огряваше от главата до петите. Беше с дълга до земята бяла нощница. Павел неволно погледна жена си. Сякаш плуваше по вълните, обляна в лунна светлина. И зад преградките също утихнаха, заслушани в пеенето.

Ала седна на перваза и започна да тананика, отначало тихо, а после все по-високо и вече звучеше дует, хармоничен и професионален.

Ала не видя как долу в храстите се крият и въздишат същите войничета, които я возиха днес на бронетранспортьора си, а после не можаха да заспят и дойдоха тук, за да погледнат крадешком своята божествена спътничка. И я видяха на прозореца полуоблечена.

Най-сетне Павел скочи, пропъди вцепенението от себе си, отиде до прозореца и хвана жена си за ръката. Тя го прегърна покорно през врата, като продължаваше да тананика.

— Ах, каква нощ! И тази песен…

Павел я сложи внимателно в леглото, отиде до прозореца, за да го притвори, и потрепери от изненада: в упор го гледаше някаква възрастна жена по пеньоар и с ролки на косата.

— О, само не ги прекъсвайте! Не им пречете. Толкова е хубаво, не чувате ли? — Тя наведе глава на една страна, заслушана в невидимия певец, който сега пееше сам.

Павел се намръщи, сякаш го болеше зъб. Къде попаднаха?

— Извинете, но вие коя сте и какво искате?

— Не ме познавате още, дойдохте съвсем скоро, вчера, но аз знам всичко за вас и за очарователната ви съпруга. Излиза, че имала такъв прекрасен глас… Аз съм библиотекарката, Аглая Степановна се казвам, мечтая да създам в нашата част културно огнище, което да привлича хората. А сега виждам, че може да стане малък оперен театър, като имаме такива гласове…

— Извинете, утре ще ставам рано — рече Павел и пак се опита да затвори прозореца, но тя се обиди и хвана ръката му.

— Аз се извинявам, не можех да не ви кажа колко хубаво беше. А вие още не сте свикнали с гарнизонния живот. Живеем просто и колективно…

Точно тогава зад преградката се разнесе недоволен мъжки глас:

— Спим под едно одеяло. Пъди я, лейтенанте! Време е за сън. Няма си работа! Културно огнище…

— Грешите дълбоко, Суровцев. — Библиотекарката се опита да пъхне главата си през прозореца. — Съвсем не исках да пресилвам. Но ви прощавам…

Всички се разсмяха, най-силно от всички Ала. Библиотекарката се смути.

— За бога, извинявайте. Ама спете, разбира се. Вашата служба не е лека, извинете и лека нощ.

— Пфу! — Павел тресна прозореца и Ала го повлече към леглото, като се смееше и го целуваше.

— Не бъди сърдитко. Помисли си, тя е стара, угрижена, като те видя такъв красавец…