Читать «Отписаният» онлайн - страница 88

— Кой го търси? — попита вежливо същият глас.

— От Главна прокуратура. Старши следователят по особено важни дела старши съветник от правосъдието Турецки.

Той се смути, явно провери номера ми по индикатора си.

— Сергей Андреевич отсъства. Взе си двуседмична отпуска.

— Кога… — изтръпнах. — Отдавна ли?

— Завчера.

— В Москва ли е? — попитах и все още се надявах, че Горюнов живее в Тьошти Стан, пазен от специалните части.

— Не, както винаги почива на Алтай, в гората. Там са любимите му места. Кара байдарка, ходи на лов… Ще се обади, какво да му предам?

— Че плаче за затвора! — не се сдържах. — Или за гроба! Да си избира. Иначе ще го доставим направо от тайгата под конвой!

Тракнах слушалката. Това беше излишно. Сигурно капитан Селезньов ще доложи на Горюнов, че съм го търсил. И току-виж Горюнов си продължи отпуската до безкрай.

Но какво става? Непрекъснато закъснявам. С един или два дена. Или с един ход. Непрекъснато ме изпреварват. На мястото на главния прокурор щях да поставя въпроса за моето служебно несъответствие.

Например само за този разговор. Ах, ние излязохме от кожата си! Свикнали сме всичко да разкриваме като по ноти! Не сме свикнали да губим! Затова трябва да си признаем: стареем значи.

Всичко ми се изплъзва. Нищо не мога да направя. Само преди два дена Горюнов беше в Москва. Какво ми пречеше да му покажа готовия с Божията помощ фоторобот?

Трябва да се овладея и да спра с капризите.

Пак избрах номера на Горюнов.

— На телефона капитан Селезньов.

— Пак съм аз… — казах смутено.

— Извинете, но кой бяхте? — се поинтересува вежливо капитанът.

Добре, че не затвори.

— От Главна прокуратура. Извинете, че ви наговорих едни. Но работата си е работа, нали разбирате? Трябва ми спешно.

Дори повече от спешно.

— Кога? — осведоми се след пауза капитанът.

— Още вчера — отговорих.

— Ясно. Та какво трябва да му предам?

— Първо, не това, което ви наговорих. Второ, в негов интерес е да се свърже с нас. Нека си почива, където си почива, но непременно да намери възможност да се свърже с мен.

— А нещо…

— Не, нищо. Той е чист. Просто ни трябва като свидетел — нищо повече.

— Ще предам — каза вежливият капитан и затвори телефона.

2.

През нощта в семейната казарма лейтенант Тягунов изясняваше отношенията си с младата съпруга. Предимно шепнешком.

— Какво, ще ме затвориш тук ли? — попита Ала.

— Може ли да те затвори човек…

— Ама, Павлик, тук е толкова скучно. Не споря, ще дойда с теб дори на края на света, както ти обещах… Но все пак съм завършила Музикалнопедагогическия институт „Гнесини“. Ще го направя, когато те видя министър или маршал! А докато си лейтенант — ще правя това, което искам. Разбра ли?

Изведнъж двамата трепнаха от смеха, който долетя зад шперплатовите преградки. Бяха забравили за тях.

— Какво й се приискало! — чуха отляво. — Маршал. — Аз моя старшина не мога да го направя.

— Не можеш ти! — отговаряха отдясно. — На твоя лейтенант татенцето не е генерал, а ти отказваш на писаря… А той хареса ли някого, може и генерал да го направи. И никого няма да пита.

Ала прихна, притисна се по-силно до мъжа си. Ах, къде се озоваха! Всички чуват всичко. Не може да имаш никакъв личен живот.