Читать «Отписаният» онлайн - страница 91

— Да не би да съм само аз?

Запътиха се към жилището му — пристройката до щаба.

Там тя се съблече делово, без да светва лампата.

— Глаша, не бързай да се събличаш. Днес нещо съм изморен.

Но тя вече припряно събличаше гимнастьорката му, после се залепи за гърдите му и го зацелува ненаситно.

— Какво да се бавим! Моят ей сегичка ще хукне да ме проверява. А пък иска отделна квартира! За нищо не си мръдва пръста. Ще си събуваш ли гащите?

Наистина, каква нощ, пълна с топлина, лунна светлина, птича песен и любов — най-различна любов.

След известно време замряха, после седнаха едновременно, притиснати един до друг. Запушиха…

— Твоят Колка може ли да провери?

— Сигурно вече е проверил… — Тя махна с ръка. — Да върви по дяволите. За мен е важно квартирата да е отделна, както си обещал. Пък той къде ще ходи.

— Не знам дали ще стане — въздъхна Серьожа и пак се изтегна по гръб.

— Какво значи „не знам дали ще стане“? — попита тя.

— Май няма да ти дам квартира в този блок — заключи Серьожа. — Ако може, в другия. Там вече непременно.

— Ама как? Нали обеща! Какви клетви се кълна!

— Чакай, Глаша, само без това.

— Без кое това? С какви очи ще погледна мъжа си? Аз да не съм ти някоя уличница?

— Не е там работата. Уличница, неуличница… Не си виждала през живота си вана. Ще вземеш да мариноваш вътре гъби за зимата!

— Това си е моя работа — тя изхлипа и размаза сълзите по бузите си, — зимнина ли ще правя или не.

— Именно. — Серьожа въздъхна и я погали по голите рамене. — А Тягунова не може без вана. Нейната кожа е нежна, свикнала с чистотата — каза той все по-замечтано, сякаш милваше онази, за която мисли.

— Браво бе! Хвърли й вече око. Кога успя… — Глаша преглъщаше сълзите си. — Какви животни сте… остави ме, не ме пипай! Върви да галиш жената на полковника! Или тази Тягунова! Само че ще се опариш с нея, Серьоженка, помни ми думата.

— Стига си ревала… Ще те чуят. Може твоят Коля да стои вече пред вратата и да слухти. Дали ще дам квартира или не…

— Нека слуша! Четвърта година се мъча с тоя глупак зад една завеса.

— Разглезих ви аз — врътна глава прапоршчик Горюнов. И какво получавам за благодарност? Само враждебност. Да вземем само блока, който скоро ще бъде готов. Който не получава квартира — край, става ми най-злият враг! Ако не строим — край теб пълно с приятели! Какво да ви правя? Ако не бях аз, щяхте да си живеете в общежитието и да се радвате на живота. А сега само заплахи.

— Как успяваш? — попита тя и избърса сълзите си.

— Всички това питат. Също и жената на полковника. Отговарям: за сметка на пълна информираност. Тоест знам всичко и за всички.

— Съвсем всичко? — пак попита тя, явно го предизвикваше да бъде откровен.

— Разбрах въпроса. — Серьожа се усмихна самодоволно. — Пак искаш да разбереш кой при кого ходи, докато мъжът му е наряд. Така ли е? Извинявай, не мога. Но за теб ще направя изключение. За да повярваш. Ето ти ме помоли да сложа твоя днес караул…

— Ти ми предложи! — възкликна Глаша. — Забрави ли вече?

— Ти нали се съгласи? Така. А знаеш ли какво помоли той — не знаеш. Нали?