Читать «Отписаният» онлайн - страница 90

Преминаха на неясен шепот, но зад преградките и завеските чуваха всичко и започнаха да коментират.

— Хайде, стига! Какво се притеснявате! Трябва ли да имаме личен живот след отбоя, или не трябва? В устава е казано точно…

— А Круглови не си губят времето, имат бронирана мрежа, чувате ли?

Всички притихнаха и наистина чуха скърцане и глухи стонове.

— По-добре всички едновременно — предложи мъдро Суровцев. — По команда. Тогава никой никого няма да чува. Желателно е всички заедно да завършват.

Ала се тресеше беззвучно от смях, притисната до мъжа си.

— Хайде командвай! — обади се отдалеч нечий весел глас. — Правилно се изказа.

— Готови ли сте? — извика същият невидим Суровцев.

Един се засмя, друг се възмути, чуваха се недоволни гласове, шаване, но скоро всички притихнаха.

— Готови… — каза някой от далечния ъгъл и пак всички се засмяха нервно.

— Изходно положение… — започна неуморният Суровцев. — Кой отгоре, кой отдолу — заеми позиция!

— И какво? — Ала попита шепнешком мъжа си. — Нали виждаш, весели са… Искаш ли аз? Е, не се цупи!

Павел лежеше по гръб и гледаше безучастно настрани. Тя се притисна о него, зацелува го и той постепенно започна да й отвръща по същия начин.

— Ей, новите, питам готови ли сте? — пак се обади Суровцев.

— Винаги готови! — извика палаво Ала.

— Раз-два — започни! — викна Суровцев.

Разнебитените кушетки и старите дивани запукаха под дружния смях, заскърцаха под младите тела. После смехът започна да стихва, преминавайки в стонове и вече никой никого не чуваше.

В това време горките войничета, останали без сън, се лепнаха за прозореца на офицерското общежитие. Нищо не се вижда, само можеш да се досетиш и да чуеш… Виждат библиотекарката Аглая Степановна, тя пък се е залепила за другия прозорец и също се опитва да зърне нещо.

Момчетата се спогледаха, после извадиха приготвените одеве маски. И когато тя въздъхна от видяното и чутото, а най-вече от това, за което се досети, и пое през храстите към своя клуб, войничетата тръгнаха след нея…

Тя успя да се обърне:

— Момчета, какво искате, да ви сменя книгите? Елате утре. Ах, но какво правите, какво искате?

В това време Серьожа Горюнов тътреше крак към стаичката си и въздишаше при вида на огромната луна — с тъмни петна по тялото, сякаш се е олющила мазилката й. Нощта е топла, птиците пеят, а пред очите му пак е хубавицата на прозореца, която пее, отметнала назад глава и притворила очи.

Близо до щаба без малко да се сблъска с очакващата го млада жена.

— Ефремова, ти ли си?

— Изплаших ли те? Нали каза… — Тя се озърна боязливо.

— Какво съм казал?

— Не помниш ли? А аз стоя тук и чакам, докато ти пееш романси на Тягунова. Кой прати моя Колка специално днес наряд, кой ме моли не знам си как, а сега забрави?

— Че Коля наряд ли е? — Той я огледа разсеяно, макар и в този миг пред очите му да бе пеещата Ала.

— Нещо си взел да забравяш. Е, да се прибирам ли или как? — Тя размърда зиморничаво едрите си рамене, после преметна шала върху високите си гърди. Горюнов бе вперил очи в тях и си припомняше нещо.

— Почакай… За апартамент в новия блок ли ходатайстваш?