Читать «Отписаният» онлайн - страница 65

— Ние нямаше да можем да му осигурим такива условия — въздъхнах аз. — Не ценим свидетелите си. Не ги пазим.

— Ще говориш ли с него? Ще го разпиташ ли? — поинтересува се Слава.

— Малко по-късно. Искам да те помоля да отидеш в Барнаул. Горюнов е служил там. Оттам е и безследно изчезналият Прохоров. Трябва да го издирим, в краен случай да се намерят отпечатъци от пръстите му. Бръснарските му принадлежности, шлосерски инструмент, ловна пушка… Останали са върху нещо, разбираш ли? А аз ще се опитам да измъкна бедния Володя от братска Украйна. На всичкото отгоре ще го ограбят…

— Мислиш ли, че в Барнаул ще се намери някаква следа? — попита той, когато стана.

— Откъде да знам! Изобщо смятай, че нищо не знам и не разбирам.

— Добре тогава — съгласи се Грязнов, — добре. И слава богу! Защото вече започнах да се страхувам за теб. Проглушил си ушите на всички с твоята натрапчива версия…

И навреме се наведе, за да не го удари собствената му запалка, забравена върху бюрото ми.

19.

Лейтенант Тягунов, синът на генерал Тягунов, пристигна в полка съгласно заповедта на министъра на отбраната, за да продължи службата си.

Слезе от колата, която бяха хванали на стоп с жена си Ала, и свали двата огромни куфара.

Бе знойно пладне. Кавказците, които дебнеха Горюнов и всеки ден дежуреха в будките си срещу КПП-то, подсвирнаха с уста и изведнъж изгубиха бдителността си, като зяпнаха Ала. А имаше какво да гледат.

Когато тя и мъжът й прекрачиха прага на КПП-то и наближиха плаца, маршируващите роти объркаха крак, но офицерите, които провеждаха занятията, не забелязаха грешката.

Тук още никой не бе виждал такива дълги крака и такава къса пола. Изобщо цялата бе облечена като столичанка, според сезона, кажи го почти гола, и със слънчеви очила.

Като я видя от прозореца на щаба, дежурният по полк капитан Холин, плешив и невзрачен, който отдавна чакаше майорското звание, подсвирна.

— Коя е тази? Защо не я познавам? Защо не докладвате, другарю прапоршчик? — каза строго на Серьожа Горюнов, който работеше с документите.

Той пък погледна бегло през рамото на Холин.

— А това са… Късничко пристигаш, другарю лейтенант, късничко. Та това е лейтенант Павел Тягунов, синът на генерал Тягунов, който идва на инспекция миналата зима.

Съобщи каквото имаше да казва и пак заби нос в книжата, като демонстрираше пълна осведоменост и още по-пълно равнодушие към въпросното събитие, толкова развълнувало личния състав на поделението.

Холин го погледна смаяно. Прапоршчикът седеше пред него, старшия по звание, метнал крак връз крак, втренчен в неразбираемите книжа и което е особено възмутително — не обръщаше капка внимание на приближаващия обект на всеобщо възхищение, сякаш всеки ден среща подобни хубавици.

— Защо при нас? — попита Холин. — Генералското синче можеше да се уреди и при татенцето си.

— Попитайте нещо по-просто, Пьотър Авдеевич — навъси се прапоршчикът. — Заповедите не се обсъждат. Още повече на министъра на отбраната, нали така?