Читать «Отписаният» онлайн - страница 64

Намръщих се. Не мога да търпя, когато разговарят така с мен. Макар Слава да не е външен човек. „По заповед на съпругата!“ Дори не се притеснява.

Слава ме гледаше съчувствено. И също очакваше отговора ми.

— И ти какво му каза? — поинтересувах се аз.

— Да звънне привечер — отговори Лара.

— Нищо ли не предаде? — попита Слава, като видя смущението ми.

— Искали му пари за някакви сведения. Не възнамерявали да идват тук. А той имал само пари за връщане. Май че иска триста долара.

Двамата със Слава се спогледахме. Няма що. Изнудват сътрудниците от прокуратурата за пари! Това е нещо нечувано. Впрочем всичко е ясно. Тук ги зарязват землячките им, те, естествено, не са ги намерили. А там са им поискали изгубеното. Сега искат да получат парите дори по този необикновен начин.

— Може да се обърнем към украинските следствени органи — полугласно каза Слава. — Нека да помогнат на нашия Фрязин да разпита тези диванета и да състави фоторобот.

— Няма смисъл — каза Лара, след като седна и сложи крак връз крак. — Нашите момчета от спецчастите вече ги търсиха по друг повод. Нищо не направиха. — И се наведе с цигарата си към Славината запалка.

— Лошо са ги молили — рекох мрачно. — Трябвало е да се свържат директно с главния прокурор и министъра на вътрешните работи на Украйна. Свърши ли?

— Да. — Лара сви рамене. — Сега ще доизпуша цигарата си и няма повече да ви преча.

— А ние ще си доизпием кафето, за да ти правим компания — отбеляза весело Слава и ми намигна.

Тя му хвърли най-чаровната усмивка, на каквато бе способна.

Стояхме още минута-две мълчаливо, мислейки всеки за своето. Аз мислех колко ми е скъпо наистина това момиче. Нека понякога да ме ядосва. Но го прави, защото иска да ме накара да й обърна внимание. А аз съм ръб, самодоволен и тъп. И правилно ще направи, ако някой ден ме разкара. Сигурно се е хванала на бас с някого, че ще хукна след нея на края на света. Може някога да хукна. Когато вече ще е късно. Но не сега. Сега съм затънал до гуша в други грижи.

— Хайде, оставям ви! — На прага тя пак погледна към мен. А аз, глупакът с глупак, седях с обидена физиономия и чаках кога ще затвори вратата след себе си. Може би завинаги.

Но сега не ми е до това. Трябва да намеря убиеца и да го разоблича.

— Ти, естествено, не спомена на Горюнов за убийството на Садуев?

Той погледна към тавана. Значи ме смята за пълен параноик. Но все пак трябваше да му каже.

— Честно казано, забравих — каза Слава. — А още по-честно, дори не съм имал намерение. Всички вестници писаха за гибелта на Садуев. Трябваше да знае. И щеше да каже, ако го е познавал.

— Във вестниците не пишеше как е загинал — махнах с ръка аз. — Но все едно, трябва да го попитаме при следващия разпит. Какво друго? Осигуриха ли му безопасността?

— Вече всичко съм организирал — заяви важно Грязнов. — И го изпратиха в казармата на Топли Стан. При спецчастите на Министерството на вътрешните работи. Оттам го карат с охрана на работа в неговото Министерство на отбраната.