Читать «Отписаният» онлайн - страница 51

След четвърт час в Мраморната зала на прокуратурата се състоя кратка пресконференция.

— Извинете — обади се чуждестранен журналист някъде от Югоизточна Азия. — Нали официално за вашите власти този чеченец е бандит, срещу когото е възбудено криминално дело с множество обвинения за убийства и задържане на заложници. Не е ли обявен извън закона? Не трябваше ли да бъде убит?

— Той е гражданин на Русия! — изрече тържествено Слава. Не знам защо с чужденците разговаряше винаги така, с патос. Сигурно смяташе, че така е намерил верния дипломатически тон. — Нека да е извършил престъпление! — При тези думи очите му засвяткаха. — Този, който го е убил, също е престъпник, макар с изстрела си да е спасил много невинни.

— Освен тези, които ще настигне кървавата мъст — добавих аз. — А те нямат брой. Разбирате, че трябва час по-скоро да изясним и разберем всичко.

— И се каните да направите всичко това тук, в Москва? — попита язвително журналистката. — Или ще отидете в родното му село, за да изяснявате?

Спогледахме се. Да кажем, или да не кажем? Макар че каква тайна е това…

— Въпросът е в почерка — отвърнах аз, като навреме сложих ръката си на рамото на Грязнов, готов отново да се впусне в красноречиви разяснения. — Точно така са били убити банкерът и прессекретарят на нашия вицепремиер, както е описано във вестниците…

— А знаете ли, че този вицепремиер вече е свален?

— И вие смятате, че тук има някаква връзка? — попитах на свой ред и пак погледнах Грязнов. Той отговори със свиване на раменете, сиреч нищо не знам, за първи път чувам. — Отдавам дължимото на вашата осведоменост. — Аз наведох глава пред дамата. — Хубаво е да се знае защо?

— Да, да! — не разбра нещо колегата й, не можех да си спомня името му. — Свален е. Има вече указ, ще бъде публикуван утре.

Пак погледнах Слава. Той мълчеше оскърбен. Чужденците знаят, а той не…

— Да не се отклоняваме — предложих тогава.

Чужденецът закима оживено.

— Да, да, първо работата, после удоволствията! — с наслада произнесе руската поговорка.

— Според вас откъде са стреляли? — пак попитах. — Какво има там — гора, планини, съседни къщи, небостъргачи? Какво?

Журналистката помисли и отвърна:

— Сякаш няма други къщи. А планини… Не планини в пълния смисъл на думата, а така — хълм, обрасъл с гора.

— Точно така! — не се сдържа Слава. — А колко е далеч от мястото на събитието?

— Към петстотин метра — отвърна неуверено тя.

— По-малко — поклати глава представителят на Югоизточна Азия. — Към четиристотин метра.

Погледнах и двамата с недоверие. На една жена май не й трябва такава точност. Но и този представител какво ни убеждава. Да уцелиш някого в тила от четиристотин метра в тъмното…

— А какво направиха след това неговите кунаци7? — попита Слава.

Ето един точен въпрос. Оттам трябваше да започнете, Александър Борисович.

— Тръгнаха да търсят убиеца.

— Къде по-точно? Видяхте ли къде?

— Къде… — Тя пак се обърна към колегата си. — Като огледаха господаря си, започнаха да викат и да сочат с пръсти хълма или някъде по-встрани. Според нас там е краят на едно село.