Читать «Отписаният» онлайн - страница 50

— Никога не си виждала, нали? Не съм ти показал още всичко. А сега, извинете, но ще направим малка почивка.

— За колко минути? — попита някой от операторите.

— Е, за колко… Искам да се изпикая! Докато си разкопчая панталона, докато се облекча… — Той започна да свива пръсти. — После трябва ли да измия ръцете си? Около пет минути, нали така?

— Какво? Какво каза? — питаха чуждестранните кореспонденти. — Какво означава да пикая?

Главно разпитваха младата журналистка от смелото младежко издание, която сега гледаше смутено кумира си.

Руслан каза нещо на телохранителите си, те кимнаха, застанаха до вратата, откъдето той излезе навън, придружен от трима души. Когато спря замислен до стобора, те го обкръжиха.

— Далече ли е, а? — попита той и посочи една будка в далечината. — И не е осветено, а?

— Руснаците се облекчават там, където стоят — кимна някой от подчинените.

— Не можем да се излагаме като тях — прекъсна го строго Садуев. — Защо губят войната? Защото са с ниска култура. Но като имам предвид обстановката, че гостите ни чакат, а сред тях има доста жени, мога да последвам примера на войниците от победената армия.

При тези думи разкопча панталона си и се обърна с гръб към оградата.

В пепелта зашуртя. Руслан стоеше разкрачен, привел тлъстия си врат. Спътниците му мълчаха съсредоточено, всеки с мислите си, или поглеждаха към тъмнеещото небе.

Куршумът прониза наведената му шия ниско долу, затова той се устреми напред, сякаш са го блъснали, а после започна бавно и мълчаливо да се свлича. Струята продължаваше да шурти в краката му.

Телохранителите не можаха да разберат веднага какво е станало. Току-що бе прав. Не каза нито дума. И ето коленичи, после заби нос в собствената си урина.

След няколко секунди те завикаха нещо на своя език, хванаха мъртвия командир, внесоха го в помещението и го сложиха на килима.

Всички видяха изцапаното му с кал и кръв лице. Жените занареждаха, защракаха светкавици. Освирепелите пазачи се нахвърлиха върху кореспондентите, започнаха да ги бият, да чупят фотоапаратите, после обявиха всички за заложници и агенти на ФСС.

Оставиха на мира само младата журналистка, сигурно заради сълзите й. Тя заплака по детски, като видя трупа на героя от бъдещия си репортаж.

Така или горе-долу така ми разказаха историята другата журналистка, по-възрастната, и един чуждестранен кореспондент, когато бяха разменени за пленени войници и се завърнаха в Москва.

— Като съдя по разказа ви, Вера Петровна, той е бил убит, когато е стоял с гръб към оградата — уточних аз.

— Точно така, Александър Борисович — кимна тя. — Да не мислите, че изпитвах удоволствие да надничам. Просто се виждаше от тази част от прозореца, на която нямаше перде. И макар че беше достатъчно тъмно и аз веднага се обърнах, все пак успях да го забележа.

— Значи е бил с гръб към вас. Към къщата — уточни Слава Грязнов. — Извинете, а какво имаше зад къщата? Откъде е стреляно? Как мислите?

Днес Слава бе с вратовръзка и старателно избръснат, нали знаеше къде отива и кой ще е там. Разговаряше с дамата пределно деликатно, дори се сконфузваше, когато ставаше дума за физиологичните нужди на славния син на гордия народ.