Читать «Отписаният» онлайн - страница 53

Генералът погледна часовника. Девет нула-нула. Вече трябваше да пристигне полковник Романов и да придружи комисията до огневия полигон на стрелбите. Нали вчера всичко било затрупано, днес трябва да са разчистили.

Така, така… Като се облече, Генадий Матвеевич излезе в коридора на хотела. Подчинените му вече чакаха там. Поздрави намръщено, без да гледа никого.

— Полковник Романов закъснява — обади се някой.

— Възраст! — додаде друг. — При това жена му млада. Обича да се поглези сутрин. А той спи до стената. Докато прескочи, сложи още десет минути.

Всички се засмяха пресилено на безсмъртния войнишки виц. Нали трябва някак да се убива времето.

Точно тогава Серьожа Горюнов убиваше времето си по друг начин. Отиде с командирската газка до КПП-то и поиска да отворят вратата. Дневалният се забави. Серьожа изскочи от колата — свеж, стегнат, добре избръснат, с неизменната полушуба — и изведнъж погледът му се срещна с небръснат кльощав брюнет, изправен без шапка от другата страна на вратата. Серьожа почувства, че нещо в него там, под лъжичката, изстина — позна по мустаците своя „ангел хранител“.

— Здрасти, земляк! — Брюнетът поздрави дрезгаво. — Не ме ли позна, драги?

— Какво значи — не ме ли позна? — извика смутено Серьожа и огледа мърлявия дневален, който даваше ухо какво си говорят. — Свистунов! Защо има външни лица около частта?

— Вече им казах… — проточи лениво дежурният по КПП. — Махат се за малко, после пак идват.

Едва сега Горюнов забеляза още един, с гола глава, който припалваше цигара от войника до вратата на КПП.

— Служиш, да? — подсмихна се „ангелът хранител“. — Браво! Не се качи на самолета и какво си рече — че няма да те намерим?

— Веднага махнете външните лица от вратата! — повиши глас Горюнов. — Чухте ли какво казах!

Дежурният офицер погледна мрачно всесилния писар, с когото по-рано служеха в една рота и на когото май не трябваше да се подчинява. Но по-добре да си няма работа с него. Макар че му е интересно да чуе какво още ще каже този чеченец или какъвто ще да е. Никога не е виждал благодетеля на полка толкова безпомощен.

Той излезе неохотно пред вратата.

— Хайде, стига, стига… Нали казахте, че чакате познат. Махайте се оттук, нямате работа.

— Ай, това не е красиво, а? — „ангелът хранител“ поклати глава и зацъка. — Такъв красив, такъв важен, да? А не иска да познае приятелите си. Всичко ли забрави? Тогава ще ти припомня.

И се закани с пръст на Серьожа.

Дежурният го изблъска, той се отмести на няколко метра от вратата, каза нещо на своя език и като решиха, че разстоянието до вратата е достатъчно безопасно, двамата клекнаха и зачакаха нещо.

— Аз се казвам Руслан! — извика „ангелът хранител“ отдалеч. — Казах ли ти, че вдън земята ще те намерим? Или мислеше, че няма да те търсим, щом самолетът е катастрофирал?

— Хайде — рече нервно Горюнов на шофьора, заслушан в чудноватото излияние на непознатия. Никой не е разговарял така с Горюнов. Напротив, всички говорят с него ласкаво и умолително. Особено началникът.

Да не говорим за редовия и сержантския състав…