Читать «Отписаният» онлайн - страница 49

— Аллах акбар! — обявиха тържествено телохранителите и челядта на Руслан, които присъстваха тук. И телевизионните камери послушно се завъртяха към тях, а очите на младата журналистка се навлажниха.

— Руслан Хамидиевич, сигурно не ви е било лесно да се решите на това? — попита тя, като му протегна микрофона направо под носа. — Сигурно искате да се върнете към мирния труд, да отглеждате жито, да бавите деца, да строите домове и да виждате гордата си страна процъфтяваща?

— Много ми се иска — отвърна полевият командир Садуев, като криеше усмивката си в брадата и неговите телохранители кой знае защо се засмяха дружно.

— Но все пак това са жени и деца — попита плахо друга журналистка, към четирийсетте. — Мигар ръката ви няма да трепне…

— А ръцете на вашите летци треперят ли, когато хвърлят бомби върху мирните чеченски села и градове? — разлюти се Садуев и се понадигна от мястото си, като хвана с дясната ръка инкрустираната дръжка на кинжала. — Когато те бомбардираха нашите домове, не знаеха ли, че там има деца? Кой ви е викал вас, руснаците, когато започнахте интервенцията си в нашата страна?

После той се успокои, отново седна на възглавницата и намигна на журналистката.

— Впрочем днес сте мои гости. Лично съм ви поканил и се надявам, че моето гостоприемство — той притисна ръка към сърцето си, като продължаваше да гледа под вежди журналистката — не ви се е сторило неприятно.

В отговор тя притвори леко очи и едва се усмихна.

— Все пак, Руслан Хамидиевич, как успяхте така лесно да се промъкнете на руска територия? — сервилно попита журналист от много независима телевизионна компания.

— Всичко решават парите, скъпи, парите! — полковият командир започна да се усмихва, като разпери ръце. — Че и питаш на това отгоре…

— Но нима за пари може всичко? — ужаси се младата журналистка. — Нима нашите руски войници и офицери, нашата армия, пазеща традициите, могат просто така, свободно, да направят всичко за пари?

— Ех, като малко дете си! — Героят на деня съкрушено поклати глава. — Офицерите не получават заплати, войниците са недохранени… Как така Русия се канеше да воюва с Америка, а? Даваш му — ето, вземи, скъпи, да си купиш малко продукти, — а той дори те пита: чичко, не ви ли трябват гранатомети? Съвсем евтино давам два броя… Или на връщане, гледам, бензинът ни свършва. Откъде да взема? Ами на най-близкия блокпост! Винаги имат запаси — и той пак намигна. — Не ми е за сефте, както се казва. Връщах се от задание — откъде да намеря резервни части, патрони? На блокпоста! Там вече те чакат, само вади гущерчетата!

Той потърка пръстите си един в друг, като се усмихваше сладострастно. А сетне, без да бърза, извади дебела пачка със зеленикави банкноти от пазвата си. В това време изразително погледна журналистката, чието лице се бе променило.