Читать «Отписаният» онлайн - страница 48

Щеше да се пазари за неприкосновеността на жилището, а после махна с ръка и изпрати жена си Люся за бира.

В това време Слава, като преживяваше, следеше съчувствено перипетиите на възстановяването му, а после зададе подсказващ въпрос:

— Коля, ходи ли у Бодунова, в блока до „Склифосовски“, когато са изпратили жалба срещу квартиранта й?

— Ходих. — Коля Антипенко тръсна съкрушено глава, като се опитваше да нахрани бебето с някаква млечна каша. — Ходих и направих строга забележка.

— Видя ли му документите? — попитах аз.

— Видях ги. Нищо особено. Истински. Защо?

— Фамилията му! — извикахме едновременно двамата със Слава. — Зафиксира ли фамилното му име? Не помниш ли как изглеждаше?

— Ами… — той се смути, сякаш си спомняше. — Някъде съм записал…

И дори се насочи към масата, отрупана с бебешки ританки, чинии и някакви смачкани хартийки. В това време детето ревна и отвлече вниманието му.

Ние със Слава се спогледахме. После погледнахме нещастния Володя. Кой знае защо му се струваше, че е виновен за това, което става. Нелошо качество, трябва да призная. Спомага за възпитание на отговорност в подрастващото поколение, което се е забързало да ни отмени.

Затова Слава стана, взе бебето на ръце и то млъкна, поотвори устица и загледа новоизпечената си бавачка.

— Не се отплесвай — каза Слава строго на кварталния Антипенко, онемял от такова посегателство вече не върху служебната му квартира, а върху собственото му синче.

В това време бебето миролюбиво ядеше кашичката, с която Слава Грязнов сръчно пълнеше лъжичката. Нашият милиционер сбърчи чело, припомняйки си за какво сме се явили при него. А като си спомни, изведнъж се засуети, хукна към кухнята и започна да трака там вратата на хладилника.

Пак се спогледахме. Напразно сме разчитали на него. Когато изтрезнее, ще трябва да го разпитаме по всички правила.

Но когато мълчаливо взехме това решение, старши лейтенант Антипенко, поел инициативата в свои ръце, се появи на прага на стаята с радостно очакване в очите.

В едната си ръка държеше недопита бутилка, а в другата — смачкана хартийка.

— Ето! — рече той и показа отдалеч драскулките си. — Иван Владимирович Прохоров! Шейсет и осми набор. Жител на Барнаул. Обаче да ме убиете, не мога да си спомня как изглежда.

15.

Полевият командир Руслан Садуев седеше върху възглавниците, под светлината на телевизионните камери почти без да мига — бе свикнал. Примигваше само когато спираше погледа си — не без интерес — върху младата журналистка от довчерашното комсомолско издание.

А тя пък възторжено гледаше героя от освободителното движение, току-що завършил обиколката си зад свещените граници на свободолюбивата Ичкерия и завърнал се с богата плячка и множество заложници, хванати по пътя към къщи. Беше ги заловил, когато федералните вертолети започнаха много да освирепяват, да кръжат над автобусните колони, претъпкани с бойци с черни превръзки, а също с жени и деца.

— Руските бомби разкъсват нашите жени и деца на парчета! — говореше Руслан, откроявайки се на фона на огромен богат килим с причудливи орнаменти. — Защо да им отвърнем със същото? Нека разберат какво им е на бащите и братята! Нека разберат от какво се ръководим в справедливата си борба за независимост и достойнство!