Читать «Отписаният» онлайн - страница 47

— Всичко ще е наред. Само трябва да знаем със сигурност — убиец ли е квартирантът на старата баба, или няма отношение към всичко това.

— Заеми се с това. — Костя бе твърд. — Тази история се контролира от главния. Разбра ли?

Разбрахме. Как иначе. Всички са изправени на нокти. Костя не ще формалности: стараем се, правим фоторобот. Последното убийство вдигна доста скандален шум. Направо на територията на Белия дом застрелват прессекретаря на вицепремиера. Какво ще стане по-нататък? — Направо виждах как популярните телевизионни водещи подбелват очи.

А ние сме седнали и пиянстваме.

— Разбрах намека — рекох на Костя.

Слава ме гледаше.

— Да тръгваме! — казах накрая и затворих телефона. — Хвърлят ни направо във водовъртежа на събитията, които не сме предизвикали. Сега ще спорят: ще изплуваме ли, или ще се удавим.

Той кимна смирено, усещайки вината си.

— Да вървим — съгласи се и едва се надигна от мястото си. — Но къде?

— Засега не знам. Там ще видим…

Едва по пътя съобразих къде се каня да ходя. При кварталния милиционер, бабата е разказала за него на Фрязин. Той има точно око. Сигурно веднага е надушил нещо нередно.

Не знам как е при другите, но за мен образът на кварталния милиционер е навеян от съветските филми за нашата доблестна милиция.

Какво беше учудването ми, когато срещнах Володя Фрязин пред служебния апартамент, където живее търсеният обект. Младият ми колега бе съвсем тъжен и объркан.

Като ни видя, не се учуди никак и допря пръст до устните си.

Ослушахме се. Дори шумът от центъра на столицата не можеше да заглуши мощното хъркане зад вратата.

— Човекът почива — рече съчувствено Слава. — Я колко славно хърка. Може да се каже, че разкрива душата си след трудовия ден и не по-малко от две чаши водка „Бринцалов“.

Слава има набито око, изострен слух, стопроцентов нюх, както е редно за едно опитно ченге, затова не започнах да споря.

— И отдавна ли висиш тук? — попитах Фрязин.

— Ами откакто излязох от вас, оттогава — каза той и деликатно изви носа си встрани от шефските миризми.

— Дълго ли ще стоим тука? — попита Слава и се олюля леко.

Въпросът бе справедлив. И на мен ми омръзна да гледам как Володя натиска ли, натиска звънеца.

Блъснах вратата с крак. Тя поддаде, макар и трудно. Спогледахме се и я напънахме. Най-накрая в образувалата се пролука видях сътрудника на милицията да лежи, вече не хъркаше, а псуваше с всичка сила.

В коридора стоеше млада изнурена жена с бебе на ръце и гледаше безучастно как се опитваме да нахлуем в жилището й, докато мъжът й самоотвержено се мъчеше да ни препречи пътя с тялото си.

Няма да съобщавам подробности как и с какви средства довеждахме в съзнание безсмъртната душа на кварталния, за да не научи потенциалният ни противник нашата методика и да не се възползва от нея.

Когато кварталният Антипенко окончателно се окопити, се оказа, че е млад светлокос старши лейтенант от най-лека категория (благодарение на което отворихме вратата, въпреки пасивната му съпротива).