Читать «Отписаният» онлайн - страница 46

— Само от скука — повдигнах рамене. — Но ти не ми отговори.

— Какво да отговоря? — Той размаха ръце. — Нали каза непрофесионално поведение и професионална стрелба. А структурите няма да допуснат такова нещо.

— Има и друг вариант. Използват и ликвидират. После ликвидират ликвидатора. По дяволите…

— Щяха да го направят веднага след убийството на Салуцки — заключи сериозно и трезво Слава. — Помниш ли, като ти разказвах за делото на Звонарев?

— Може да им е харесало — настоявах аз. — С банкера минава отлично. Решават да опитат още веднъж. Такъв стрелец!

— Всичко ми е ясно — рече Слава и дръпна един лист към себе си. — Значи трябва да изясним чрез Федерацията по стрелба кой може да е този стрелец. Друго какво?

— Не забравяй ръста — подсетих го аз. — И разпитай из моргите не е ли имало висок мъж, убит през последните един-два дена. Може да е убит по различен начин — намушкан, удушен, отровен.

— Не е лесна работа. — Слава въздъхна. — Когато се залавя с толкова отговорна работа, всеки убиец подозира, че искат да се отърват от него. И затова винаги е нащрек. Но ако има нещо подходящо — млад, висок, слаб, загорял от слънцето… така ли беше? Ще сравним с фоторобота, ако стане.

— Въображението ти работи доста — възхитих се аз. — Какви други светли мисли те спохождат?

— Моите съдове толкова се разшириха, че преставам да разбирам защо ни е всичко това. Нека хората от „Лубянка“ се заемат.

— Те не обичат неразкритите престъпления — вметнах аз.

— А кой ги обича? — Слава заскуча. — Само жълтата преса.

— Да вземем да звъннем на Костя? — предложих. — Така и така, ще кажем. Стоим като мокри врани под дъжда на вестникарската критика и мигаме на парцали.

— Вече ми звъняха от по-известните вестници — рече Слава.

— Такива радостни. Ами как, още едно поръчково убийство, с което нашите славни органи не могат да се справят.

— Я ги прати по… — изругах аз.

— Ще ги пратя. Без да ги моля. А какво ще правим сега? — пак започна да досажда Слава.

— Ще звъним или не? — попитах отново.

— Първо сдъвчи нещо — отвърна Слава. — Ще те удуши през слушалката. Почти винаги познава.

— Няма да ме познае — упорствах, докато набирах номера.

Меркулов беше в кабинета си. Веднага вдигна слушалката, сякаш е чакал да му се обадя.

— Намерихте ли нещо? — попита, вместо да каже „добър ден“.

— Още някого да са убили? — отвърнах на въпроса с въпрос. И почти осезаемо видях как се намръщи. Не от миризмата, която според Грязнов се разнасяла по жиците, не.

— Още не — каза той. — Но облаците се сгъстяват. Мнозина звънят, интересуват се как върви следствието. А вие в това време пиянствате…

— Кой се обажда? Банкерите? Финансовите босове?

— И едните, и другите. И пресаташето. Искаш ли фамилиите?

— Значи не им е чиста работата… — казах аз. — А ние тук с известното ченге Грязнов се лекуваме и недоумяваме защо още не сме отстранени от делото поради професионална негодност.

— Няма да ви избяга! — отвърна в същия дух Костя. — Готов ли е фотороботът? Вече чух за балистичната експертиза, но фотороботът?

Откъде знае, че го готвим? Не е споменавал нито дума по въпроса. Спогледахме се с Грязнов. Очите му станаха на понички. Което означаваше: за пръв път чувам, макар едва ли знае за какво говорим.