Читать «Отписаният» онлайн - страница 139

— Тук не мога да ви помогна — студено отвърна тя. — Или си мислехте, че ще започна да клепам бившия си мъж?

— Но, Ала — тихо въздъхна мълчащата до нея приятелка. — Вече толкова души е убил. Всички говорят за това. Стоварват го на чеченците. На кого ли не. Може да убие още някого. Толкова кръв се пролива!

— Между другото той е убил чеченския полеви командир — добави Слава, като гледаше изпитателно Светлова. Сега пред него стоеше не просто красива жена. Сега това бе ценен свидетел. Не за пръв път пред очите ми се извършваше удивителната трансформация на всяко професионално ченге. Красавица не красавица, работата си е работа.

— Значи са го заслужили! — рязко, с треперещ глас изрече примата. — Аз го познавам. По-добре от вас. Имате ли още въпроси? Не? Тогава чуйте. Не трябва да превръщате мъжа ми в отмъстител!

Двамата с Грязнов се спогледахме.

— Току-що исках да кажа… — погледнах недокоснатите кафета и пасти. Жалко, че сега ще си тръгнат. А аз няма да успея да им призная колко ми е било приятно да ги видя, да ги чуя… Просто като мъж. Но нямам право. Без това наговорих много излишни работи. — Ако изведнъж се появи…

— От мен нито дума повече! — Ала ме прекъсна и избърса очите си с кърпичка.

— Успокойте се — каза Слава — Ех, за нищо и никакво обидихме такава жена! — се четеше в отчаяния му поглед. — Сега, когато официалната част е приключила, моля, изпийте си кафето! Не можете да си представите какви вкусни пасти има при нас. Ние, двамата, какво ли сме видели в този живот? От работа вкъщи, от къщи на работа! Там жената ти трие сол на главата, тук пък шефовете… А сега — две богини се спуснаха от Олимп, а ние, двамата идиоти, им правим пристрастен разпит. Останете! Още повече че и така сте закъснели. А знаете ли колко ви чакахме? Какво планове крояхме за тази вечер…

Светлана не издържа и прихна като малко дете в юмручето си. Ала също се усмихна, като я видя.

— Умеете да уговаряте, бива ви — успокои се тя и хвана чашката в ръка.

— Ще разрешите ли да се погрижа за вас! — Грязнов припна към нея с чинийката пасти.

— Стига ми една. — Ала се отмести. — Я ме вижте. Скоро няма да влизам във вратата.

— А на мен ми харесва — простодушно каза Слава. — Според мен — точно така трябва! У жената всичко трябва да бъде прекрасно! И отпред, и отгоре…

Страхувах се, че току изтърсил нещо… Но той навреме спря и ме погледна.

— Какъв смешен приятел имате — прошепна ми Светлана, докато Ала оглеждаше фигурата си.

Грязнов бе неотразим. В нужния момент, разбирайки, че след всичко чуто дамите имат нужда от съвсем мъничко положителни емоции, извади прословутия си шперц и пред очите на изумените гостенки отвори сейфа ми, който повече играеше роля на хладилник.

И извади оттам половин бутилка коняк.

— Не е за протокола — пророни Слава, като разливаше коняка. — Само за запознанството…

Точно тогава, как можах да забравя, на вратата пак се подаде Лара.

— Всичко ли имате? Нищо ли не ви трябва? Ах, може ли и аз да се присъединя, щом сте завършили официалната част?

Наляхме и на нея. Лара седна, огледа внимателно всички, сякаш си изясняваше комбинациите. И като че ли остана доволна.