Читать «Отписаният» онлайн - страница 141

— Седни, да пийнем… Какво, не ставам ли? Искаш младички? Не му провървя на моя Холин! Щом жена му е бабичка, така и ще си стои капитан.

— Н-но защо… — Серьожа обуваше бързо панталона си и не можеше да улучи крачолите.

— Пък и питаш… Какво е виновен той? С какво е по-лош от другите? Глупав е, сама знам, но другите да не са умни? Неговите връстници вече командват полкове. Може би, защото жените им са млади? Може и аз на млади години… не като сега. И не ме гледай така. По-добре пий! За моята отминала младост…

Тя изхлипа.

— Взе ме с дете, макар че бях по-възрастна, обеща да не ми натяква. А всеки ден ми трие сол на главата, мръсникът с мръсник. Не можел да се развива заради мен! Съседките викат: върви при Серьожа Горюнов. Не току-тъй непрекъснато слага твоя наряд. Може да чака нещо? И аз дойдох. Като последната глупачка.

— Значи не те изпраща той? — Серьожа се облече и вече се чувстваше в свои води.

— Пък и той да е! — Жената го погледна тежко, дори заканително.

— Стоп! Всичко разбрах. — Той изпъна двете си ръце, сякаш се защитаваше от нея. — Ще стане майор. Но при едно условие: повече да не идваш при мен. И ще го слагам да дежури като другите. Край. Разбрахме ли се?

— Напротив! — въздъхна тя. — Слагай го по-често, животното. Поне ще си почина от мърморенето му, докато е там. Няма ли да пийнеш с мен?

— Но нали се уговорихме… — Горюнов притисна ръце до гърдите си. После се изплаши: — Добре, добре, само не ме гледай така.

Пи, после тресна чашата на масата.

— Поне вземи мезе — предложи тя.

— Не, не. Достатъчно ми е… — Той направи лека гримаса, после почувства как по тялото му започна да се разлива приятна топлина, а смътната тежест напуска главата му.

Тя послушно стана, запуши гърлото на недопитата бутилка с топче от хляб.

— Както разбирам, нямаш нужда от нищо? — попита тя, като го гледаше под вежди. — Поне да ти измия пода, да ти изпера, щом съм дошла…

— Ще поговорим, когато твоят мъж узрее до полковник. — Той вървеше след нея към вратата, като спазваше безопасна дистанция. Затръшна припряно след нея. После, като се опомни, също тъй припряно я отвори. — Шура! — извика и се озърна. Май никой не видя как тя излезе през нощта от неговата стая.

Тя веднага се обърна и на светлината на звездите Серьожа дори видя на едрото й лице недоверчива надежда.

— Коя дата сме днес?

Лицето й сякаш угасна.

— Четиринайсети.

— Месец, месец…

— Ех, докъде те докара пиенето… Ами вече става година, откакто пусна твоята Алочка с мъжа й в Москва, Съжаляваш ли сега? Не искаш да ни гледаш? Стига си се тормозил. Виж колко момичета има. Ще си харесаш някоя лейтенантска булка!

Серьожа тръсна глава, затвори след себе си вратата и светна лампата. Огледа се с ненавист в огледалото. После погледна през прозореца унилия пейзаж, осветен от току-що показалата се от облаците луна.

Пиянството го довърши… Колко време мина, а той все не може да се съвземе.

Разтърси глава и започна трескаво да обмисля нещо, като крачеше от единия ъгъл до другия. Кръстосва до сутринта. После се избръсна, изглади мундира. Сега ще отиде с газката в щаба на дивизията. Трябва да успее…