Читать «Отписаният» онлайн - страница 127

Моите пет минути свършиха. Дали той чу, или не можа да чуе? Това вече не можех да знам.

Разбирах, че ако е нащрек, ще трябва да стои настрани от публичните скандали. Още повече като става дума за някаква бутилка. Дали за същата, която току-що е държал? Може, дори е сигурно, че ме е видял в епицентъра на скандала. И е съобразил едно-друго. И значи повече няма да го видя. Поне днес. Но няма да дам на никого неговата бутилка!

Стоях и мълчах, докато гледах как идват към мен тукашните администратори, подкрепени от постовия милиционер.

Оставаше да ги дочакам спокойно. И да се боря до последно за бутилката, колкото и смешно да изглежда…

После видях Светлана. Стоеше и ме гледаше под вежди. Също се стараеше да разбере какво става.

Показах им картата си. Милиционерът проверява втренчено няколко пъти снимката ми. Чистачката гледаше и също проверяваше през рамото му.

— Съобщете на вашите хора да обградят театъра — казах аз.

— Да не сте луд! — каза администраторът, май най-главният. — Имаме премиера! Тук е дипломатическият корпус, дипломати, министри…

— Тук е един убиец — прекъснах го аз, — да не искате голям скандал със стрелба?

— Искам да го оставите да си отиде спокойно — настоя той с тон, който не търпи възражения. — Ще го задържите на друго място. Тук трябва да е тихо. Без стрелби. Разбрахте ли ме? — Това го каза вече на милиционера.

Онзи сви рамене и ме погледна.

— А бутилката защо ви е? — попита чистачката.

Не отговорих. Спуснах се бързо към изхода. Милиционерът тичаше след мен.

— Мина ли току-що оттук един висок мъж с белег на носа? — попитах възрастния пазач.

— Ами мина — кимна. — Обличаше се в движение, изтърва си шалчето. Викам му: шалчето, шалчето си изпуснахте! А той не чува. Скочи в едно такси и замина. Няма да ви лъжа, не видях номера!

Взех шалчето. Повъртях го в ръце. Ползата от него… Впрочем още не всичко е загубено. В Москва няма толкова много таксита. При желание, ако не е слязъл, може да се намери.

— Свържете се с шефа си, само че бързо! — казах аз.

Милиционерът забърбори нещо по радиостанцията си. После ми подаде слушалката.

— По повод на операция „Трал“ — казах аз. — Спешно да се намери и задържи такси с неустановен номер. Издирваният престъпник се е качил в него преди около пет минути до театър „Станиславски“ на „Пушкински“. В коя посока тръгнаха?

— Към… — той махна неопределено с ръка.

— Към околовръстния булевард — преведох жеста му. — Облечен е… — Пак погледнах портиера.

— С палто, тъмно такова, кожено. Без шапка.

— Облечен с кожено палто, черно, с гола глава. Напълно съответства на раздадения портрет.

— И без шал — подсказа портиерът.

— А вие кой сте? — попитаха по радиостанцията.

— С вас разговаря следователят по особено важни дела Александър Турецки. Не губете време! Може да смени колата. Вашият сътрудник, който ми даде радиостанцията, ми прегледа документите.

— Я ми го дайте. — На другия край на ефирната връзка явно не бързаха.

Разбирах, че шансовете са малко. Е, може да се затворят всички подходи към околовръстното шосе. Да се спрат всички таксита. Но той не е глупак. Вече е слязъл и е стигнал до жилището си с обществения транспорт. Бутилката от колата, извоювана в неравната битка с чистачката, плюс шалчето — това е всичко, което имам. Не е малко, но не съм направил главното: не успях да задържа заподозрения.