Читать «Отписаният» онлайн - страница 125

— После… — поставих дланта си върху китката на ръката, която ме държеше. — След спектакъла.

— Но после ще бъда на друго място. — Най-накрая тя се обиди.

И околните ме гледаха осъдително. Може ли да се обижда такава красавица! Не бива, граждани, знам, че после ще съжалявам. Но тази моя триж проклета професия! Нищо не мога да направя със себе си. Сигурно моите предци са били запалени ловци. Когато са виждали дирите на мамут, са забравяли за всичко. Дори за жените си. А аз видях не следи, а май самия мамут, който развали реномето ми, репутацията ми, да не говорим за централната ми нервна система!

Моите прадеди не са сънували и в най-страшния си сън, че техният потомък ще лети така по излъсканите стълби, водещи към бюфета, за да не изтърве плячката си. Пред която после най-вероятно ще трябва да се извинява. Но нищо не може да се направи. Една карта върви само пет минути. А моята петминутка вече свършва. Или ще идентифицирам този гад, или…

Почти избутах Светлана, за да успея да се наредя на опашката в бюфета след него. И едва тогава се озърнах за нея. Тя ме гледаше с прехапани устни. Сигурно друг път не й се е случвало такова нещо. Първо разорих момичето с пет зелени стотака, сега го зарязах само заради една бира в бюфета!

Тя се обърна рязко и си замина. Бях готов да потъна в земята. Но не можех да изоставя младежа. Трябва да знам и да видя кой е, що е, откъде и накъде е. Заради това сега хиляди милиционери проверяват, бдят, търсят, сравняват. А той — пред очите ми! Всички служби за сигурност и правов ред са на нокти. Костя опира пешкира заради моето отсъствие. А аз, граждани, изобщо не отсъствам! Аз присъствам и още как!

Той се обърна неочаквано към мен, та дори потръпнах от изненада.

— На опашката ли сте? Ще се върна след малко — каза вежливо мъжът.

За първи път го видях очи в очи. Само допреди минута ми изглеждаше правдоподобно, че се изплаши, като ме видя, и затова се дръпна настрана. Сега обаче тази версия се оказа нелепа. Явно не ме познава. И му е все едно кой съм. Само да го запомнят, когато се върне пак на опашката.

Успях да огледам обветреното му лице с малък, достатъчно скорошен белег около основата на носа. А главното — очите, които гледат открито, безжизнено, без да мигат. Твърде много приличаше на фоторобота. И аз бях готов да се закълна, че съм го виждал по-рано някъде, но да пукна, ако се сещам къде.

Постарах се да изглеждам равнодушен. Вдигнах рамене. Значи ваша работа. Беше безсмислено да го задържам по някакъв начин. Сътрудниците на милицията бяха поне на стотина метра оттук, под дъжда, не по-близо. Сам нямаше да мога да се справя. Бе висок, як, жилав. Сакото му, доста старо, се мяткаше на него като на закачалка, макар в раменете да му бе по мярка. Сякаш го е облякъл след тежко боледуване.

Помислих, че главното сега е да не го изплаша. Бе сам, което е доста странно. Все пак е млад, достатъчно привлекателен. За какъв дявол е тръгнал на старинна опера, на младини аз ходех на такива само по настояване на жена си? Да не се крие именно тук, сред театралите? Трябва да запомня. Търсят го из казината и нощните клубове, из всички увеселителни заведения. Смята се, че килърите бързат да изхарчат там спечеленото. А той е тук, сред каймака на обществото, ако е все пак същият, когото търсим!