Читать «Отписаният» онлайн - страница 126

Вече мина една седмица, а още няма известия, че са гръмнали някого. Няма новини за мокро дело. За ликвидиране. Или както на него му харесва да се изразява.

И тъй, стоях, пазех му ред, не смеех да се обърна, за да видя дали не е избягал. Стоях и се проклинах, като си спомних как съвсем наскоро се отказах от мобифон.

Бяха ограничено количество, само десет за нашия отдел, смятах, че телефоните трябва да се дадат на оперативните служители, на тези, които пътуват, и на всички млади сътрудници, които ме гледат умолително.

Само да се върне! — молех Всевишния. Нека вземе чаша, бутилка или кутия с бира… А аз ще го проследя. Няма да изпусна случая.

— Аз бях тук — чух гласа му, обясняваше нещо на чакащите зад нас. — Попитайте господина…

— Да, излезе за малко някъде — казах на свой ред аз и се обърнах. — Сега може ли аз да ви оставя да ми пазите реда.

Той кимна сдържано, по военному. Забележителна стойка, завидях му, като се оттеглях. Като го гледаш, неволно си глътваш оформящото се коремче…

Излязох от опашката. Пред нас имаше още десетина души. Така че имах съвсем малко време да намеря телефон и същевременно да не го изпусна от очи.

Наблюдавах го отдалеч. Имаше меки, еластични, точни движения. Нищо излишно. И все пак се отличаваше сред останалите с явната си нетеатралност. Като стигна до бара, той се озърна, сякаш търсеше човека зад себе си.

— Какво ще вземете? — попита нетърпеливо продавачката.

— Една кока-кола.

— Само това ли? — попита разочаровано тя.

Стоях на няколко крачки по-назад и се криех зад посетителите, чаках момента да му взема чашата. Или шишето, все едно. Понеже с моите скромни възможности няма да мога да го задържа. Само ще го изплаша. Докато търся телефон, докато обяснявам на тукашното началство кое как, той може да офейка. Може пък да не му е харесала операта.

Тогава защо да стои излишно? Особено като има толкова работа. Например вече мина една седмица, а той още никого не е гръмнал…

Той си доизпи колата и тръгна след публиката към залата, още повече че удари вторият звънец. Аз се засилих към масичката му с празната бутилка. Оставените върху бутилката отпечатъци бяха най-ценното нещо за мен. Поне в този момент.

И точно тогава към масичката се приближи чистачката с количката, в която събираше съдовете. Грабнах бутилката, изпреварих я буквално за миг от секундата. Тя ме загледа смаяно.

— Гражданино, оставете шишето на място! — извика високо, показвайки скандалджийски характер — оформен по опашките и в общите комунални кухни. — Веднага го оставете, на кого говоря! — извика тя, понеже скрих плячката зад гърба си.

Хората се обърнаха към нас. Някои спряха и с недоумение ме загледаха.

— Пияндурници недни! — гърмеше гласът й под сводовете на храма на изкуството. — Само бутилки събират! Стигнаха вече и до театъра!