Читать «Отписаният» онлайн - страница 101

Така и се разделихме, без взаимни претенции. Но това бе началото. На следващия ден след раздялата се сблъскахме на площад „Свердлов“ Този път се отдръпнахме един от друг. Беше десет и половина вечерта, тя се връщаше отнякъде, изморена, но доволна, впрочем, не беше сама…

Тогава замъкна новия си познат в другия край на вагона и ме оглеждаше ужасена. Това е някаква мистика, помислих си аз и гледах след нея. Дали провидението не ни е избрало един за друг? А ние не сме разбрали?

Но да се върнем на нашите работи. Главата ми се върти от предположенията! Но нещо се оформя…

И тъй, фотороботът не направи особено впечатление на тези, които са виждали и познават Прохоров. Преди да се пренесе в царството на Морфей, Грязнов изломоти нещо по този повод. А после министърът веднага каза, че го е виждал някъде… Какво означава това?

Машинално избрах номера на Меркулов. Щом позна гласа ми, секретарката му веднага ни свърза. Въпреки късния час още не беше си отишла.

— Нищо не излиза — казах аз. — Грязнов спи, сега не му е до нищо. Представяш ли си, оказва се, че и двамата са служили в един полк.

— Кои? — не разбра Костя.

— Горюнов и Прохоров. Чиито документи са били у наемателя на „Садовое“…

— Така-така! — заинтересува се той. — И какво?

— Нищо. Жена му не познала мъжа си по фоторобота.

— Чия жена, говори по-ясно!

— Не моята… — отвърнах раздразнено. — Жената на Прохоров.

— Може да се е направила, че не го познава — отвърна спокойно Костя. — Преуморил си се от работа. Трябва да правиш компания на Слава Грязнов. Отивай си.

Затворих телефона и огледах мирно похъркващия Грязнов.

Слава богу, че не чу нищо. Нали една съпруга, като види фоторобота на предполагаем убиец, никога няма да признае, че е мъжът й, дори да е той.

Но Слава също разбира това. И се интересува не толкова от отговора й, колкото от първата реакция. А не сме я видели нито аз, нито Костя. Все едно — още е рано да отхвърляме версията, че Прохоров е убиец…

Безцеремонно разтърсих похъркващия Слава.

— А… какво? — подскочи той, като мигаше.

— Пристигнахме! — рекох. — Значи показа на жената на Прохоров фоторобота…

— Старче, успокой се, не е Прохоров. — Слава се усмихна без злорадство. — Съчувствам ти, само не знам как да ти помогна. А къде е обещаната чаша коняк?

— Нали видя снимките му — казах аз.

— Така, както и ти. — Той сви рамене. — Но не си видял реакцията й. А аз я видях. Да, прилича по нещо, и ти ще кажеш същото. А жената ще рече точно: не е той. Или той е. Ще го кажат очите й. За какъв ме вземаш, щом ще ми задаваш детските си въпроси? Разбирам, че собствените версии приличат на истина, но в случая нищо не може да се направи.