Читать «Отвъдни очи» онлайн - страница 4

Отново можех да дишам. Сърцето ми забави ход. Много преди да стъпя на централната алея горещата, гъста като супа августовска нощ бе покрила лицето ми с мазен влажен слой, но сега от мен буквално се лееше пот. Вдигнах тениската, с която бях облечен и си попих лицето.

Отчасти с надеждата по някакъв начин да успея да проясня тези замъглени ясновидски усещания за опасност и да видя какво точно насилие дебне в бъдещето, а и донякъде защото бях твърдо решен да не се оставям да ме притесни аурата на зло, която бе полепнала по голямата машина, смъкнах раницата, която носех, размотах спалния си чувал и се приготвих да прекарам последните часове на нощта точно тук, в бледата мрежа от пурпурночерни сенки и сиво-пепелива лунна светлина, с надвисналото над мен колело. Въздухът бе толкова задушен и горещ, че използвах спалния чувал само за матрак. Легнах по гръб, взрях се в надвисналото над мен съоръжение, след това в звездите, които се виждаха отвъд облия му хълбок и надничаха между подпорите. Колкото и да се стараех, не долових нищо повече от бъдещето, но пък видях смиряващо множество звезди и се замислих за необятността на Космоса, така че се почувствах по-самотен от всякога.

Бе минал по-малко от четвърт час, преди да се унеса и, точно когато очите ми щяха да се затворят, дочух отзвук от движение по празната алея недалеч от мен. Разнесе се сухо пукане, сякаш някой бе настъпил захвърлена бонбонена хартийка. Надигнах се и се вслушах. Пукането спря, но го последва тупкането на тежки стъпки по добре отъпкана пръст.

Миг по-късно иззад една палатка пристъпи обвит в здрач силует, потъна в мрака от другата страна на виенското колело на няма и двайсет крачки от мен, и се появи отново на лунната светлина при „Гъсеницата“. Беше мъж и то доста едър — освен ако здрачът, досущ обемисто палто, не му придаваше измамно уголемен вид. Забърза нататък, без да ме забележи. Мернах непознатия само за миг, не видях дори лицето му, но скочих на крака, разтреперан и внезапно вкочанен от студ при все августовската жега, защото, въпреки че не бях разгледал мъжа добре, и зърнатото стигаше поток от страх да зацвърчи по протежение на гръбнака ми.

Мъжът беше един от тях.

Измъкнах скрития в ботуша ми нож. Докато въртях острието в ръка, по режещия му ръб плъзнаха езичета призрачни лунни лъчи.

Поколебах се. Заповядах си да си събирам нещата и да се махам, да напусна това място и да потърся убежище другаде.

Само дето ми беше писнало да бягам и се нуждаех от място, което да нарека свой дом. Бях уморен и замаян от твърде много шосета, твърде много градчета, твърде много непознати и твърде много промени. През изминалите няколко месеца бях работил в половин дузина шатри и парцалки, дъното на панаирджийския бизнес, и се бях наслушал колко по-хубав е животът, ако се закачиш за компания от рода на „И. Джеймс Стрейтс“, „Вивона Брадърс“, „Роял Американ“ или представлението на „Сомбра Брадърс“. А сега, докато вървях по централната им алея в тъмното, поглъщайки и физически, и парапсихични впечатления, исках да остана. При все лошата аура на виенското колело, при все предчувствията за предстоящото убийство и кръвопролитие в идните дни, бригадата на „Сомбра“ излъчваше и други, по-приятни еманации и усещах, че тук ще намеря и щастие. Исках да остана повече от всичко друго, което някога съм желал.