Читать «Отвъдни очи» онлайн - страница 2
Дин Кунц
В четири заранта атракционите на лунапарка бяха затворени от вече почти четири часа. Лунапарковците бяха спрели виенското колело, бомбардировача гмуркач, „Клати-върти“ и всички други забавления. Бяха затворили игрите с награди, закусвалните, цопни-кофите, салоните за покер, бяха изключили лампите и спрели музиката, и бяха сгънали шарената магия. Тръгнеха ли си паричковците, лунапарковците се прибираха при пътническите си фургони, паркирани на голяма поляна южно от панаира. Сега татуираният мъж, джуджетата, дребосъците, шмекерите, девойките от шоуто с момичетата, викачите, операторите на „Събори-бутилка!“ и „Хвърли-пръстен“, мъжът, който си изкарваше хляба с направата на захарен памук, жената, която топеше ябълки в карамелен сос, брадатата дама, триокият тип и всички останали спяха или се бореха с безсънието, или пък правеха любов все едно са обикновени граждани — а в този свят представляваха именно това.
Луната в третата си четвърт се пързаляше странешком по небето и все още бе достатъчно високо да хвърля бяла призрачна светлина, която изглеждаше анахронизъм в горещите, влажни, гробарски часове на августовската нощ в Пенсилвания. Докато крачех през панаира и вкусвах атмосферата му, забелязах колко странно бели изглеждат собствените ми длани под това ледено сияние, все едно ръцете на мъртвец или призрак. Точно тогава долових за първи път и прокрадващото се присъствие на Смъртта сред атракционите и будките и смътно осъзнах, че този лунапарк ще е мястото на убийство и много пролята кръв.
Окачените високо гирлянди от пластмасови знаменца висяха отпуснати в горещината; ако ги милваше слънчева светлина или ги заливаше главозамайващото сияние на десет хиляди панаирни лампи, представляваха ярки триъгълници, но сега цветовете им бяха източени и флагчетата приличаха на ята сънени прилепи, увиснали над покритата с дървени стружки алея. Подминах безмълвната въртележка, на която неподвижният табун бе спрян насред препускането си — черни жребци, бели кобили, петнисти и сиви кончета, мустанги, — всички се бяха втурнали напред, без да помръдват, сякаш реката на времето се разтваряше около тях. Тук и там нишки лунни лъчи полепваха като тънка струя металическа боя по приковаващите конете месингови тръби, но на странната им светлина месингът изглеждаше сребърен и студен.
При пристигането си заварих портите на панаирния парцел затворени и бях прескочил високата ограда, която го заобикаляше. Сега усещах смътна вина — чувствах се като крадец в търсене на плячка, твърде странно усещане, понеже не бях крадльо и не хранех престъпни намерения към никого в панаира.
Вярно, бях убиец, издирван от полицията в Орегон, но не изпитвах вина за кръвта, която бях пролял там, на другия край на континента. Бях убил чичо си Дентън с брадва, понеже не ми стигаха силите да го довърша с голите си ръце. Не ме измъчваха нито разкаяние, нито вина, защото чичо Дентън беше един от тях.
Полицията обаче
