Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 9

Натъкнахме се на неколцина гости на хотела, „юрнали се, преди пищовът да гръмне“. Повечето бяха голи, като не броим домината на очите, но имаше и изцяло маскирани — като птици, животни или абстрактни фантазии. Една двойка беше облечена много крещящо — единствено с бои. Радвах се, че съм пременена с хавлиен кафтан.

Когато стигнахме кабинета на доктор Ридпат, останах в чакалнята, а той, предшестван от Пиксел, влезе в една вътрешна стая. Беше оставил вратата отворена — виждах и чувах всичко. Сестрата бе застанала с гръб към нас и говореше „по телефона“ с една мърмореща глава. Май в апартамента нямаше други хора. Въпреки това леко се изненадах, когато забелязах, че голата епидемия беше засегнала и нея: беше по обувки, бикини и касинка, а през ръката й бе преметната бяла престилка — сякаш онзи, който се обаждаше, я беше хванал точно когато се съблича. Или преоблича. Беше висока, стройна брюнетка. Не виждах лицето й.

Чух я да казва:

— Ще му съобщя, докторе. Довечера дръжте гарда. Ще се видим в пандиза. Чао — и тя леко се извърна: — Шефе, обади се Дафи Вайскопф. Готов е с предварителния доклад. Причина за смъртта: задушаване. Обаче… гледай сега каква е работата: в гърлото на тоя дъртак, преди да му ливнат отгоре онази помия, е бил натикан пластмасов калъф, съдържащ една прочута — или покрита с позор — визитна картичка: Комитет за естетично изтриване.

— Така си и мислех. Каква марка е бил кетчупът?

— Фър-край-ай-ай.

— Ама ти какво така си се забелила? Фестивалът започва чак след три часа!

— Виж какво, робовладелецо! Погледни онзи часовник там! Всяко „тик-так“ означава, че е изминала още една безценна секунда от живота ми. Виждаш ли колко показва? Пет и единадесет. В договора пише, че работното ми време е до пет.

— Пише, че си дежурна, докато аз не те освободя и че извънредните дежурства започват в пет.

— Нямахме пациенти и си обличах карнавалния костюм. Чакай само да го видиш, шефе! И поп ще се изчерви, като го погледне.

— Съмнявам се. Освен това има пациент и се нуждая от помощта ти.

— Добре де, добре де! Пак ще се маскирам като Флоранс Найтингейл!

— Не си прави труда — само ще загубим време. Госпожо Лонг! Моля, влезте и се съблечете.

— Да, сър. — Влязох веднага, смъквайки по пътя кафтана, който бях отмъкнала от банята. Разбирах защо го прави: всички благоразумни лекари ползват асистентки, когато преглеждат дами — това си е универсално положение. Мултиуниверсално даже. Ако случайно обстоятелствата са такива, че асистентката е по бикини, още по-добре — няма да се губи време с „ангелски одежди“ и тям подобни глупотевини. По времето, когато помагах на баща си и години наред работех в клиниката за подмладяване в Буундок и болницата към нея, бях изучила протокола. В Буундок сестрите носят дрехи само когато работата го изисква. Което ще рече: рядко, защото и пациентите обикновено са без дрехи. — Не „госпожо Лонг“, докторе. Обикновено ме наричат Морийн.

— Морийн да е. Това е Дагмар. Бут, запознай се с Алиса; Алиса, запознай се с Бута. Запознай се и с Пиксел, Дагмар. Той е онзи с късите крака.