Читать «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън — (Мемоари на една леко нередовна жена))» онлайн - страница 250

Джубал се огледа из залата.

— Всички участници в операцията са доброволци. Не мога да подчертавам твърде често, че вие всъщност ще влезете в истинска битка. Ако ви убият в Англия през 1941 г., историята може да се ревизира, но вие ще сте мъртви. Тези така наречени „железни бомби“, използвани от нацисткото „Луфтвафе“, ще ви убият също толкова успешно, колкото и всяко екзотично оръжие от по-късен век. По тази причина всички ние сме доброволци и всеки може да се откаже в последния момент. Всички млади дами на майор Гретхен са доброволци… и им се плаща за максимална опасност — Джубал млъкна и прочисти гърло, след това продължи:

— Но има един доброволец, от когото нямаме нужда, когото не искаме и настоятелно молим да си остане вкъщи.

Джубал отново се огледа.

— Дами и господа, какво, по дяволите, ще правим с Пиксел? Когато бомбите се посипят и ранените започнат да се трупат на онази полева станция, последното нещо, което ни трябва, е котарак, който няма как да затвориш някъде. Полковник Кембъл? Той е ваш котарак.

Внукът ми Ричард Еймс Кембъл отговори:

— Докторе, нещо грешно сте разбрали. Пиксел не е моя собственост. Съгласен съм с вас, че не можем да си позволим да ни се мотае в краката по време на битката. Но не го искам там заради самия него — той не е чак дотам начетен, за да знае, че бомбите могат да го убият. Когато беше съвсем малко котенце, се намеси в една друга престрелка… и едва не го убиха. Не искам това да се случва никога повече. Но така и не се сетих как бих могъл да го заключвам.

— Само момент, Ричард — изправи се Гуен Хейзъл. — Джубал, мога ли да предложа нещо?

— Хейзъл, в нареждането на организацията пише, че ти командваш тази операция — всичките й фази. Мисля, че това ти дава право да правиш предложения. Най-малкото едно предложение.

— Хайде стига, Джубал. В нашето семейство има и трети член, който има повече влияние върху Пиксел и от Ричард, и от мене. Дъщеря ми Уайоминг.

— Тя би ли се съгласила?

— Ще се съгласи.

— Ако допуснем, че ще се съгласи, може ли тя да контролира Пиксел всяка секунда за около четири часа? Поради техническите причини, свързани с вратите във време-пространството, ще използваме горе-долу толкова буундокско време. Така ми каза доктор Бъроуз.

Прекъснах го:

— Мога ли да кажа нещо?

— Хейзъл, ти съгласна ли си?

— Не ставай глупав, Джубал — разбира се, че съм.

— Естествено, ще използваме Уайо — на това дете може напълно да се разчита. Но не се и опитвайте да я карате да следи Пиксел тук — само да кихне и хоп! — него го няма. Заведете ги и двамата в Оз и ги настанете при Глинда. Искам да кажа, по-скоро при Бетси, но чрез магията на Глинда се погрижете Пиксел да не може да минава през никакви стени.

— Хейзъл? — попита доктор Харшо.

— И на двамата страшно ще им хареса.

— Това е задачата. А сега нека се върнем към нападението. Картина, моля — огромна жива картина израсна зад Джубал и около него. — Тази холограма не е самият Ковънтри, а нашето опитно поле тип „потьомкинско село“, което Атина построи за нас на около осемдесет километра източно оттук. Поклон, Тийна.