Читать «Осмият ден» онлайн - страница 45

Когато му приготвиха капучиното, Дани седна на медния бар и потърси нещо за Пател във вестника. Ала нямаше. И защо да има? Просто поредното убийство в Америка? Всеки ден се извършваха десетки такива.

И пожари. Адски много.

Слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците на кафенето и осветяваха висящата във въздуха завеса от цигарен дим. „Истината е, че искам да приключа с тая история“ — помисли си той. Рим или не, деловите отношения с Белцер го правеха нервен. Прекалено много лоши новини, прекалено много насилие. И колкото и да му беше приятно, самата задача беше прекалено хубава, за да е истина.

Дани изяде втората си кифличка и се смъкна от високото столче. „Просто го направи — каза си той. — И край. Не е трудно. Просто постави въпроса на монаха, който ще ти отговори или с да, или с не. Или получаваш компютъра, или не го получаваш. Така или иначе, след това си отиваш у дома и се захващаш с работа — с истинската си работа.“

Върна се в „Дингилтера“ към седем и половина. Преводачката го чакаше във фоайето и се приближи към него, когато Дани поиска ключа си на рецепцията.

— Господин Крей? Аз съм Паулина.

Не бе сигурен как е очаквал да изглежда преводачката — може би четиридесетгодишна, образована, грациозна, с очила. Но жената пред него беше съвсем различна: тъмнокоса хубавица, най-много тридесетгодишна, с онзи лъскав чар, който струва големи пари. Носеше светлозелен ленен костюм с много къса пола и кафяви обувки от кожа на алигатор с високи токове.

— Здрасти! — само успя да отвърне той.

Паулина с ослепителна усмивка го погледна през гъстите си мигли.

— Мислех, че сте по-стар — кокетно рече тя.

— Аз пък си мислех, че вие сте по-стара.

Онзи мелодичен смях.

— Както и да е, съжалявам, че… изниквам просто така. Ще пием ли кафе?

И без да дочака отговора му, тя се завъртя на токове и се запъти към бара на хотела. Дани защапука след нея като кутре, едновременно предпазлив и развълнуван, приковал поглед към подгъва на полата й. Тя беше толкова къса, че едва се вместваше в рамките на благоприличието, и когато Паулина се настани на високото столче и кръстоса крака, Дани направо онемя.

За щастие изневиделица се появи келнер и го избави от необходимостта да поведе разговор. Преводачката го погледна.

— Капучино?

Дани кимна и отвърна:

— Става.

Когато келнерът се отдалечи, тя каза:

— Извинявам се, че се появих без предупреждение. Но вие не отговаряхте на телефона. Не мога да понасям телефонните секретари, затова… — Паулина сви рамене, дребен жест, който привлече вниманието към дългата й лебедова шия и изящното очертание на ключиците й. — Казах си, просто ще му оставя бележка. И тогава — наистина ослепителна усмивка, — ви видях!

— Хммн! — измънка Дани. Не можеше да повярва, че се държи толкова глупаво. „Стегни се.“ — И… хмм… какво щеше да пише в бележката?

Онзи мелодичен смях.

— За отец Инзаги, естествено. Реших, че е най-добре да му се обадя рано, преди да излезе някъде… — Тя разпери ръце и ги размаха. — Не знам, да се моли или нещо подобно. Нямам представа какво вършат монасите по цял ден. Искам да кажа — къде ходят. Е! Сега вече знам.