Читать «Осмият ден» онлайн - страница 47

Дани разочаровано сви рамене. Пресегна се към каничката с мляко, наля си малко и разбърка кафето. В този момент погледът му попадна върху чантичката й, която лежеше на бара. Копринена, с цвят на пресни броколи, тя се затваряше с шнурче, което не беше стегнато. И вътре зърна бял хартиен цилиндър на тампон, а до него — тъмносин цилиндър на пистолетна цев.

Рязко отмести очи, после пак погледна. Бе чувал да казват, че оръжията не изглеждали истински, когато ги видиш — приличали на играчки. Това беше достатъчно малко, за да е играчка, ала нямаше грешка. Пистолетът в чантичката й бе истински и лесно се скриваше. „Може да е нормално — помисли си той. — Може би в Рим жена като Паулина има нужда от някаква защита. Може би в Рим всички хубави жени са въоръжени.“

— Е, ще ви напиша името на ресторанта. Резервацията е за дванайсет и половина. — С тези думи преводачката извади писалка от чантичката си и написа адреса върху хартиена подложка за чаша.

— За колко време ще стигна дотам? — като взе подложката, попита Дани.

Тя чаровно сбърчи лице и се залюля настрани.

— За двайсет минути, ако отидете пеш. — Наелектризиращата усмивка. — И за повече, ако вземете такси. — После си погледна часовника, махна на келнера и имитира писане във въздуха.

— Аз ще платя — каза Дани.

— Добре, защото наистина трябва да тръгвам — отвърна Паулина, изправи се и приглади полата си. — Ако имате нужда от нещо, ще ми се обадите, нали?

— Да. — Той също стана на крака.

Тя се наведе към него и косата й погали лицето му. Дани усети шеметен аромат на скъп парфюм, когато Паулина го целуна по двете бузи. За разлика от въздушните целувки, с които бе свикнал в галерията, устните й наистина докоснаха кожата му — и втората целувка продължи малко повече. Усети дъха върху бузата си. После италианката се отдръпна назад, но още държеше раменете му с протегнатите си напред ръце.

— О, не! — изкиска се тя. — Измацах ви с червило. — И го избърса със салфетка, която хвърли на бара. — Buona fortune!

И си тръгна, преди Дани да успее да каже нещо.

„Ресторантчето“ не беше уютното заведение, което си представяше. Нямаше карирани покривки, нито бутилки кианти, увити в лико. Отличаваше се с модерен минимализъм, морскосини стени и маси, покрити с бял тюл. Дани се представи на метрдотела и той го заведе при маса до прозореца, където седеше пълен дребен мъж на петдесетина години. Когато го видя да се приближава, мъжът се изправи.

— Investigatore! — почтително кимна с глава той. — Приятно ми е. — Двамата се ръкуваха.

Монахът носеше тъмносин костюм, който беше виждал и по-добри времена. Блясъкът по маншетите беше свидетелство за дълга употреба, а дупчиците по единия ръкав — за молците във Ватикана. Единственият признак за връзката на сътрапезника му с религията бе златното кръстче високо на ревера.

Появи се келнер с менюта и попита какво ще пият. Дани обикновено не пиеше на обяд, но предложи бутилка вино и отстъпи на Инзаги да го избере. Монахът се зае с удоволствие — сложи си очила за четене и скептично проучи листата на вината, после я затвори и я подаде обратно на келнера. Последва кратък разговор, след което сервитьорът се завъртя на токове и отиде да донесе избраната бутилка.