Читать «Осмият ден» онлайн - страница 46

— Значи се свързахте с него!

— Да!

— И какво върши по цял ден отец Инзаги?

— Работи в библиотеката на Ватикана.

— Върху какво?

— Той е… как се казва? Дигитализира старопечатните издания.

— Сериозно?! — рече Дани.

Тя кимна с усмивка.

— И какви са тия… старопечатни издания?

— А, добре — отвърна Паулина. — Боях се, че знаете какво представляват, защото аз не знаех и трябваше да попитам. Ако вие знаехте, а аз — не, щеше да е лошо, защото… е, нали работя с думи.

Тя се наведе към Дани, привидно без да забелязва въздействието на деколтето си върху него. Той се опита да не поглежда, ала това бе горе-долу също толкова лесно, колкото да не се подчини на закона за земното притегляне. Очите му се плъзнаха по тъмната линия. Сянката и изпъкналостта на зърната й…

— Старопечатните издания — с блещукащи очи каза преводачката. — Струва ми се малко зловещо, нали? Но не — това просто са книги, отпечатани преди шестнайсети век. Този монах, Инзаги, е специалист. По книгите или по компютрите. Според мен и по двете. Но толкова отдавна работи в архива, че му викат Царя на плъховете. Така наричат монасите, които работят с книги. Книжни плъхове! А той е техният цар. — Тя се смъкна от столчето и се изправи. — Извинете ме за момент. — И усмихнато се отдалечи с полюляващи се хълбоци, привличайки като магнит погледи от всички страни.

Келнерът се появи след миг. С бързина и замах на крупие той поднесе две порцеланови чаши, пълни до половината с кафе, бяла каничка с разпенено мляко и комплект от калай и стъкло, съдържащ четири вида захар.

Дани отпи глътка от прекрасното кафе и се заслуша в прибоя на разговорите наоколо. Още една глътка, последвана от тишина, толкова внезапна, че го накара да вдигне поглед. И я видя да се приближава към него. Чантичката предизвикателно подскачаше на хълбока й. Човек трудно можеше да устои да не я зяпне.

— Докъде бях стигнала? — попита Паулина, когато остави чантичката си на бара и се настани на столчето.

— Говорехте за плъхове.

— Точно така! — Тя отпи глътка кафе, остави чашата и стана сериозна. — Както казах, сутринта разговарях с Инзаги. И му обясних защо искате да се срещнете с него — в общи линии. Споменах, че е полицейски въпрос, свързан с професор Терио.

Дани кимна с глава.

— И той?…

— Имате среща на обяд. Направих резервация в едно страхотно ресторантче на Виа деи Картари. Мисля, че ако му предложите обилна храна и малко вино — или може би много вино — ще ви помогне.

— Ами вие? Ще дойдете ли?

Преводачката поклати глава.

— Той отлично говори английски. Учил е в Шотландия. По-добре ще се справите без мен.

— О, съмнявам се — увери я Дани и мигновено се разкая за думите си. „Защо просто не й намигнеш, докато си на тая вълна?“

Очите й заблещукаха.

Почувства се като свиня. Въпреки че не беше направил нищо (засега), въпреки че и с пръст не бе докоснал жената, изневярата спрямо Кейли беше свършен факт, макар и само във въображението му.

— Благодаря ви — с весели пламъчета в тъмните очи каза Паулина. — Но мисля, че е най-добре да сте само двамата.