Читать «Огън и кръв» онлайн - страница 465

— Лорд Роуан е мой регент — настоял кралят.

— Вече не е — заявил сир Амори. — Лорд Роуан предаде вашето доверие. Неговото регентство приключи.

— По чие решение? — настоял Егон.

— Ръката на краля — отвърнал белият рицар.

Принц Визерис се засмял на това (защото крал Егон никога не се смеел, за отчаяние на Гъбата) и рекъл:

— Ръката назначава регента и регентът назначава Ръката, и се въртим и въртим в танц… но вие няма да преминете, сир, нито ще докоснете жена ми. Махайте се, или ви обещавам, че всички до един ще умрете тук.

Тогава търпението на сир Амори Пийки се изчерпало. Не можел да си позволи да бъде спрян от две момчета, едно на петнайсет и едно на тринайсет, по-голямото невъоръжено.

— Достатъчно — казал той и заповядал на хората си да отдръпнат момчетата настрана. — Бъдете внимателни с тях и гледайте никой от двамата да не пострада от ръцете ви.

— Това е на вашата глава, сир — предупредил принц Визерис. Забил брадвата си дълбоко в дървото на подвижния мост, отдръпнал се назад и заявил: — Не се приближавайте повече от тази брадва, или ще умрете.

Кралят го хванал за рамото и го дръпнал назад в укреплението, а на подвижния мост пристъпила сянка.

Сандок Сянката дошъл от Лис с лейди Лара, дар от нейния баща, магистър Лисандро. Чернокож и чернокос, извисявал се на близо седем стъпки. Лицето му, което често държал скрито зад черно копринено було, представлявало купчина тънки бели белези, а устните и езикът му били отрязани, заради което бил ням и грозен на вид. Разправяли за него, че бил победителят в сто битки в ямите на смъртта в Мийрийн, че веднъж разкъсал гърлото на противник със зъби, след като мечът му бил строшен, че пиел кръвта на мъжете, които убивал, че в ямите е убивал лъвове, мечки, вълци и двукраки дракони без никакво оръжие освен камъните, които намерел на пясъците.

Такива приказки се разрастват с времето и не можем да знаем на колко от всичко това може да се вярва, ако изобщо. Макар Сандок да не можел да чете и да пише, според Гъбата той обичал музика и често седял в сенките на спалнята на лейди Лара и свирел сладки тъжни ноти на някакъв странен инструмент от златисто дърво и слонова кост, който се издигал високо почти колкото него. „Можех понякога да накарам дамата да се засмее, макар че тя не разбираше повече от няколко думи на нашия език — казва шутът, — но свирнята на Сянката винаги я разплакваше и колкото и да е странно, на нея това ѝ харесваше повече.“

Друг вид музика засвирил Сандок Сянката при портите на Твърдината на Мегор, когато стражите на сир Амори връхлетели срещу него с меч и копие. Онази нощ инструментите, които той избрал, били висок черен щит от нощно дърво и варена кожа и голям извит меч с дръжка от драконова кост, чието черно лезвие блестяло на светлината на факлите с откроимите вълни на валирианска стомана. Враговете му връхлетели с вой, проклятия и викове, но Сянката не издал нито звук, освен със стоманата си, плъзгал се през тях безшумно като котка, острието му свирело наляво и надясно и нагоре и надолу, пускало кръв с всеки срез, посичало през ризниците им все едно, че били облечени в пергамент. Гъбата, който твърди, че е видял битката от покрива горе, свидетелства, че „не приличаше толкова на бой с меч, колкото на селяк, жънещ жито. С всеки удар падаха още стръкове, но тези стръкове бяха живи хора, които крещяха и проклинаха, докато падаха“. На мъжете на сир Амори не им липсвало кураж и някои доживявали достатъчно, за да нанесат и те удари, но Сянката, вечно в движение, поемал остриетата им с щита си, после със същия този щит ги изтласквал назад и през моста върху жадните за кръв железни шипове долу.