Читать «Обект № 522» онлайн - страница 64

— Разбира се, че няма да изглежда подозрително — тросна се Райм. — Какво са очаквали твоите хора? Че убиецът ще прескочи бариерите и ще се съблече по суперменски костюм?

— Само ти казвам какво ми съобщиха, Линк.

Райм се намръщи и накара Том да запише новите данни на таблото.

УЛИЦАТА ПРИ КЪЩАТА НА ЛЕОН УИЛЯМС:

* Три найлонови плика, херметични за замразени храни, 3-литрови.

* Дясна маратонка „Шуър-трак", номер 47, без следи от износване. Засъхнала бира между грайферите (вероятно „Милър"). Няма други микроследи. Купена, за да остави отпечатък на местопрестъплението?

* Хартиена кърпичка с кръв в пликче. Предварителният тест потвърждава, че е от жертвата.

* Два милилитра кръв в найлоново пликче. Предварителният тест потвърждава, че е от жертвата.

* Бележка с адреса на „Хендерсън Хаус Резидънс", стая 672, където пребивава Робърт Йоргенсен. Хартия и мастило от неустановим източник. Спори от Стахиботрис хартарум.

* Снимка на жертвата, отпечатана на принтер. Цветна. Мастило „Хюлет-Пакард". Източник — неустановим. Спори от Стахиботрис хартарум.

* Тиксо „Хоум Депоу", неустановим източник.

* Пръстови отпечатъци липсват.

Позвъни се и след малко Рон Пуласки влезе бързо в стаята с две картонени кутии, пълни с найлонови пликчета — улики от мястото на убийството на Майра Уайнбърг.

Райм веднага забеляза, че изражението му е променено. Лицето му беше безизразно. Пуласки често гледаше уплашено, объркано, понякога гордо, дори се изчервяваше, но сега очите му бяха като празни дупки, нямаше я предишната решителност. Той погледна Райм и кимна кратко, приближи се до работната маса, даде на Купър уликите и картончетата за съхранение на веществените доказателства, които лабораторният специалист подписа.

Младежът се отдръпна и впери поглед в таблицата, която Том беше начертал на дъската. С ръце в джобовете на дънките, той гледаше, но не виждаше.

— Добре ли си, Пуласки?

— Да.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Селито.

— Не, нищо ми няма.

Не беше вярно. Нещо при първия му самостоятелен оглед на място на убийство го беше разстроило.

След малко младежът заговори:

— Тя просто лежеше там, по гръб, втренчила се в тавана. Беше като жива и като че ли търсеше нещо. Намръщена, сякаш й беше любопитно. Очаквах да е покрита.

— Да. Е, нали знаеш, че не ги покриваме — измърмори Селито.

Пуласки се загледа през прозореца.

— Работата е там, че… е, може да прозвучи глупаво. Просто малко приличаше на Джени. — Това беше жена му. — Странна работа.

Като професионалисти Линкълн Райм и Амелия Сакс много си приличаха. И двамата смятаха, че при оглед на местопрестъпление криминологът трябва да се опита да влезе в кожата на престъпника и жертвата, да почувства какво са изпитвали. Така човек оценява по-добре онова, което вижда, и може да намери улики, които иначе би пропуснал.

Онези, които притежават това умение, колкото и мъчително да е, са майстори на огледите.

По един въпрос обаче мненията им се различаваха. Сакс вярваше, че полицаят никога не трябва да претръпва за ужаса на престъплението. Трябва да го чувства всеки път, когато отиде на оглед, и след това. „Ако не го изпитваш — казваше тя, — сърцето ти се вкаменява и се доближаваш до бездушието на онези, които преследваш." Райм, от друга страна, смяташе, че човек трябва да бъде колкото може по-безразличен. Само хладнокръвното дистанциране от трагедията може да ти помогне да си вършиш по-добре работата — и по-ефикасно да предотвратяваш бъдещи трагедии. („Това вече не е човек — говореше пред по-младите си колеги. — Това е източник на веществени доказателства. И то дяволски добър.")