Читать «Обект № 522» онлайн - страница 57

— Не разбирам за какво говорите.

Той като че ли й повярва.

— Е, тогава… — Изведнъж се ококори и се втренчи в ханша й. — Чакайте, телефонът включен ли е?

— Ами, да.

— Боже всемогъщи на небесата! Луда ли сте?

— Аз…

— Защо не изскочите гола на улицата да крещите на всеки непознат адреса си? Извадете батерията. Не е достатъчно просто да го изключите. Батерията!

— Няма да го направя.

— Извадете я. Или веднага се махайте. Изключете и джобния си компютър. И пейджъра.

Сакс заяви решително:

— Няма да рискувам да изтрия паметта на джобния си компютър. Телефонът и пейджъра ще ги изгася.

— Добре — изръмжа той и се наведе да гледа, докато тя извади батериите от двете устройства и изгаси компютърчето.

След това Сакс поиска документите му за самоличност. Той се поколеба, но извади шофьорска книжка. Адресът беше Гринидж, Кънектикът, един от най-лъскавите градове в околността на Ню Йорк.

— Не съм дошла във връзка с писмата ви, господин Йоргенсен. Искам само да ви задам няколко въпроса. Няма да ви отнемам много време.

Той й махна към вехтия диван и седна на един скърцащ стол до бюрото. Сякаш не можеше да се сдържи, обърна се към книгата и отряза ивица от гърба й с ножа, който бе оставен наблизо. Работеше с острието като специалист — бързо и точно. Сакс се зарадва, че бюрото ги дели и пистолетът й е подръка.

— Господин Йоргенсен, идвам във връзка с едно убийство, което бе извършено тази сутрин.

— А, да, разбира се. — Той наду бузи и я погледна с изражение на примирение и отвращение. — И какво твърдите, че съм направил този път?

Този път?

— Става дума за изнасилване и убийство, но знаем, че не сте замесен. Били сте тук.

Той се ухили ехидно:

— Аха, следите ме. Разбира се. — Намръщи се. — По дяволите!

Това беше реакция на нещо, което намери или не успя да намери в парченцето от книгата, която разфасоваше. Хвърли го в боклука. Сакс забеляза полуотворени найлонови пликове, съдържащи останки от дрехи, книги, вестници и кутийки, всичките нарязани на парчета. После надникна в по-голямата микровълнова фурна и видя, че и там има книга.

„Човекът има фобия от микроби" — помисли си.

Той забеляза накъде гледа и обясни:

— Микровълните са най-доброто средство за унищожаването им.

— На бактериите ли? На вирусите?

Той се изсмя на въпроса й, сякаш го прие за шега. Кимна към учебника на бюрото.

— Понякога обаче много трудно се откриват. Но трябва да ги намеря. Човек трябва да познава врага си. — Кимна към микровълновата печка. — А много скоро ще започнат да правят такива, дето не можеш да ги унищожиш и с атомна бомба. Вярвайте ми.

Те… тях… Сакс бе работила няколко години като патрулиращ полицай. Районът й беше около Таймс Скуеър — е, преди да го преименуват на „Дисниленд Норт". Полицай Сакс имаше богат опит с бездомници и емоционално разстроени. Разпознаваше симптомите на параноята, може би дори и на шизофренията.

— Познавате ли Леон Уилямс?

— Не.

Тя му каза имената на убитите и на изкупителните жертви, включително на братовчеда на Райм.