Читать «Обект № 522» онлайн - страница 43

— Добре. Край.

Хауман се обади на двата щурмови отряда, които заемаха позиции от двете страни на къщата.

— Така, нямаме много време за инструктаж. Но слушайте добре. Този човек е изнасилвач и убиец. Искаме да го хванем жив, но е твърде опасен, ако се измъкне. Ако направи враждебен жест, имате зелена лампа.

— Отряд В. Разбрано. Вече сме на позиция. Задният вход и улиците от север са под контрол. Край.

— Отряд А до Базата. Разбрано за зелената лампа. И ние сме на позиция пред главната врата. Покриваме всички улици на юг и изток.

— Снайперисти — предаде Хауман. — Разбрахте ли за зелената лампа?

— Разбрано.

Двамата добавиха, че са заключени и заредени. (Изразът беше болна тема за Хауман, защото бе уместен само за автоматичната пушка М-1, приета на въоръжение в армията, при която първо трябва да заключиш затвора в задно положение, после да заредиш пълнителя от горната страна; съвременните автомати не се заключват, преди да се заредят. Но сега не беше време за лекции.)

Той разкопча кобура на пистолета си и се промъкна в уличката зад къщата. Към него се присъединиха още двама полицаи, чиито планове за тази идилична пролетна неделя, също като неговите се бяха променили бързо и драматично.

В този момент от слушалките се чу:

— Отряд за наблюдение две до Базата. Мисля, че има раздвижване.

* * *

Коленичил, Леон Уилямс предпазливо надникна през една цепнатина на вратата — дупка в дървото, която възнамеряваше да запълни някой ден — но полицаите си бяха отишли.

Не, поправи се мислено, не се виждаха. Имаше голяма разлика. Видя отблясък от метал или стъкло в храстите. Може би някоя от ония странни статуетки на елени и лосове, които съседът му колекционираше.

Или полицай с пистолет.

Придържайки чантата, пропълзя до задната врата. Отново надникна. Този път рискува и погледна през прозореца, като едва овладяваше паниката.

Задният двор и уличката отзад бяха пусти.

Леон обаче отново се поправи: изглеждаха пусти.

Отново го обзе паника и изпита непреодолимо желание да изскочи навън, да извади пистолета и да хукне по улицата, заплашвайки всеки, когото види, като крещи да не мърдат.

Импулсивно посегна към дръжката на вратата.

Не…

„Не прави глупости."

Седна, облегна главата си на стената и се опита да успокои дишането си.

След малко се успокои и реши да пробва друго. В мазето имаше прозорче, водещо към страничното дворче.

На два метра през анемичната тревица имаше друго прозорче, към мазето на съседа. Семейство Уонг бяха излезли за уикенда (бяха го помолили да им полива цветята) и на Уилямс му хрумна да се промъкне в тяхната къща, да се качи на горния етаж и да избяга през задната им врата. Ако имаше късмет, можеше полицаите да не наблюдават страничното дворче. После щеше да излезе на главната улица и да изтича до метрото.

Планът не беше гениален, но така имаше по-голям шанс, отколкото да седи тук и да чака. Отново — сълзи. И паника.

„Стига, войнико. Действай."

Стана и олюлявайки се, слезе в мазето.

„Обирай си крушите. Ченгетата всеки момент ще нахълтат, ще разбият вратата."