Читать «Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце» онлайн - страница 264

- личността не е равнозначна на онова, което сънува. И никой наркомансер не може да се опълчи срещу сънните заклинания на душата без покой в своето сърце. В противен случай потъва в съня и излиза от собствения си контрол. Това бяха първите неща, на които я бе научил Мни-ини.

Ванахомен се приближи.

- Ханани?

- Не знам какво да направя - каза тя. - У мен не е останал покой. Не знам как да бъда… да бъда онова, от което се нуждае тя. - Не можа да произнесе Лечител. Тя не беше вече такъв. -Не мога да измисля как да и помогна.

Ванахомен приклекна до нея с въздишка. Прегърна я през раменете и притегли към себе си.

- Всичко е наред, ще намериш начин.

С ъгълчето на окото си Ханани забеляза, че детето е престанало да се блъска в червеното и е обърнало към тях големи кръгли очи.

494

- Аз… аз никога не съм изпитвала подобен гняв, Ванахомен… - Тя все още потръпваше от него. Беше и харесало - да преследва звяра, да причинява болка, да си повтаря наум, че не и трябва никакво оръжие с ясното съзнание, че самите и ръце са достатъчно смъртоносни. Те все още си бяха покрити с червен восък… Но не… Восък ли бе това въобще? Повдигна и се. Започна да ги търка, за да махне това от тях. Използва и ноктите, без да обръща внимание на кървавите драскотини, които оставяха те върху кожата и. Ванахомен се намръщи и спря ръцете и насила.

- Не пипай - обади се детето. Сепната, Ханани видя, че Стихийният сънуващ се надига на крака. Тук, в съня, детето не бе сакато, не и ако пожелаеше друго. И сега стоеше право, макар да се олюляваше, и ги наблюдаваше. Наблюдаваше Ванахомен, а личицето и бавно помръкваше от смъртна омраза. - Не пипай не спи ти не пипай ти не наранявай.

Ванахомен отвори уста да каже: „Нищо лошо не и правя, глупаче…“

И в същия миг устата му изчезна.

Той си пое въздух, отвори широко очи и вдигна ръка към мястото, където тя беше преди. Но и китките му последваха устата и се спаружиха. Кръв нямаше - остатъкът от ръцете му бе покрит с гладка непокътната кожа, все едно там никога не бе имало китки. Скоро плътта продължи да се разцепва по дължина на ръцете и бързо изчезна чак до лактите. Ванахомен издаде ужасен звук.

- Не! - Ханани скочи на крака и застана пред него. Стихийният сънуващ потрепери, когато я видя, впери в нея проницателен поглед и Ханани усети съзнанието си да се замъглява. Осъзнаването на нейното собствено Аз се поколеба и после се върна отново. Но сега не беше Ханани, а Майка, изпълнена от гняв…

- Не! Аз съм АИЕР! - Тя стисна юмруци и поведе битка за своето Аз. Ето я силата на Стихийния сънуващ, тук, в този свят, който си бе сътворила в пространството помежду. В Ина-Карек

495

сънищата отразяваха Аз-а, както бе повелила Богинята Хананджа. Но в творението на Стихийния сънуващ Аз-ът отразяваше нея - онова, което съзира у своите жертви или каквито иска те да станат. Дали детето изобщо разбираше, че убива хора, напълно непознати хора, които с нищо не са заслужили неговата ненавист? Ханани не знаеше, но когато Ванахомен падна на земята до нея с животински вой, а краката му се сгърчиха и изчезнаха в нищото, всичките и страхове си отидоха заедно с тях.