Читать «Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце» онлайн - страница 265

- Тишина - нареди Ханани, като пристъпи напред. Волята на Стихийния сънуващ отново я притисна и този път тя се остави да я промени - поне външно. Отвътре си остана АИЕР. Стана по-висока, по-тъмна, по-кръшна, по-красива, отколкото изобщо би могла да бъде в будния свят. - Ето, виждаш ли -промълви тя, а гласът и бе мек и ласкав. Майчина песен. - Не се страхувай.

И гневът на Стихийния сънуващ стихна. Отстъпи инстинктивно назад, после направи крачка напред, а върху изтерзаното лице се изписа отчаян копнеж.

- Мамамамама?

Ханани го хвана. Обгърна детето с ръце и го притисна сил-но към себе си. Момиченцето се разтрепери, а после зарови лице в гърдите и.

- Мама - каза то още веднъж и се усмихна.

- Да - отвърна Ханани. Започна да гали костеливите ра-менца, пръстите и проследяваха тъничките кичури коса. Толкова много болка бе насъбрана тук - повече, отколкото можеше да се лекува само с магия. Стихийният сънуващ попиваше сънната кръв тъй както пустинята попива вода. Накрая у Ханани остана само собствената и. Ако я загубеше, щеше да умре. Тя не би се поколебала да плати тази цена, само че това не решаваше проблема. Стихийният сънуващ се нуждаеше от прекалено много. Ханани можеше да влее целия си живот у детето, без да промени нищо.

„Душата и бе поразена до степен, с която магията не може да се справи“ - бе казала веднъж Янаса по повод мъката, загу-

496

бата и милосърдието. Нейните Спътници Лечители бяха убили онази жена, пралелята на Янаса. А онова, което банбарката не бе изрекла тогава и което може би дори не подозираше, бе че онези Лечители бяха унищожили и самата душа, вместо да я пуснат в Ина-Карек. Дотолкова покварена душа не можеше да намери покой дори с помощта на вродената у всяка жена магия, дори и с помощта на Бирник. Оставаше и само да се носи сред болка и мрак в съзнанието на Богинята и да страда в кошмарен сън вечно. Подобре би било за самата нея да бъде унищожена, вместо да се оставя на подобна участ.

Ако можеше да узнае, Янаса сигурно щеше да разбере. „Бяхме благодарни за това.“

И когато червените нишки свършиха, Ханани затвори очи и започна да изпраща черни.

Но този път не за да причинява болка.

- Лежи си - прошепна тя в ухото на детето. - Не говори.

С объркан глас, толкова изнемощял, че очите на Ханани се

насълзиха, Стихийният сънуващ попита:

- Да спя ли?

- Спи - отвърна тя. - Вече можеш да спиш, колкото си поискаш.

И Стихийният сънуващ се отпусна в нея с дълбока въздишка на удовлетворение. За Ханани бе проста работа да вплете сънна жлъч в тази въздишка и да я изпреде в по-дълга, докато източва дъха на детето докрай. Също както и да разплете самата му душа.

Грозният свят от кръв и кости изчезна. Ханани и Ванахомен се понесоха из по-чистите простори на пространството помежду. Нищо не остана от душата на Стихийният сънуващ. Тя престана да съществува.

- Принце - проговори тихо в мрака Ханани. - Върни се сега в будния свят. Кажи на моите братя, ако още не са разбрали, че кошмарната зараза я няма вече.